Автор: Владислава Стоянова
Редактор: Валерия Иларева
Бележка на автора: Жалбоподателите са сомалийски граждани. Те пристигат на летището в Париж и властите не ги допускат на френска територия на основание, че паспортите им са фалшифицирани, и ги задържат в хотел. Сомалийските граждани подават молби за международна закрила до френската Служба за защита на бежанците. Службата заявява, че не е компетентна да разгледа молбите, тъй като жалбоподателите не са получили временно разрешение за пребиваване. Те са върнати обратно в Сирия, тъй като тази държава се съгласява да ги приеме.
Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) заключва, че Франция е в нарушение на чл.5(1)(f) от ЕКПЧ като подчертава, че легитимната загриженост на държавите да упражняват имиграционен контрол не трябва да лишава търсещите убежище от закрилата, предвидена в Женевската конвенция за статута на бежанците. Задържането в транзитната зона на летището представлява лишаване от свобода, която не е в съответствие с процедура, предвидена по националния закон. ЕСПЧ преценява качеството на националния закон и в тази връзка заявява, че в случаите, когато националното право разрешава лишаването от свобода, особено по отношение на търсещ убежище, то трябва да е достатъчно достъпно и точно, за да се избегне риск от произвол.
- Делото Čonka срещу Белгия, Жалба № 51564/99, Решение на ЕСПЧ от 5 февруари 2002г.
Параграф 79 от Решението:
„79. Съдът счита, че понятието за ефективно средство за защита съгласно член 13 изисква това средство за защита да може да предотврати изпълнението на мерки, които противоречат на Конвенцията и чиито последици са потенциално необратими (вж, mutatis mutandis, делото Jabari, цитирано в § 50). Следователно, би било несъвместимо с член 13, ако такива мерки могат да бъдат изпълнени, преди националните власти да са разгледали съответствието им с Конвенцията, въпреки че договарящите държави разполагат с известна свобода на преценка относно начина, по който изпълняват задълженията си по тази разпоредба (вж делото Chahal, § 145).“
Бележка на автора: По делото Čonka ЕСПЧ приема, че по отношение на член 13 от ЕКПЧ във връзка с член 4 от Протокол № 4 (забрана за колективно експулсиране на чужденци), средствата за защита, съществуващи на национално ниво, не отговарят на изискванията на член 13 от ЕКПЧ, ако нямат суспензивно действие.
Бележка на автора: Жалбоподателят е еритрейски гражданин, който пристига на летище във Франция и иска да влезе в държавата като търсещ убежище. Това искане e отхвърлено от френските власти. Жалбоподателят, който твърди, че ще бъде изложен на риск от изтезания или нечовешко или унизително отнасяне, ако бъде депортиран в Еритрея, се оплаква от липсата във френското национално право на средство за защита със спиращо действие по отношение на решенията, с които на чужденците се отказва влизане в страната и се разпорежда депортирането им. ЕСПЧ намира нарушение на член 13 във връзка с член 3 от ЕКПЧ, защото тези разпоредби изискват суспензивен ефект при горепосочените обстоятелства.
Параграф 71 от Решението:
„71. Когато чрез своите служители една държава упражнява контрол и власт, и следователно има юрисдикция, над дадено лице извън територията си, тази държава има задължение съгласно член 1 да осигури на това лице правата и свободите, които са гарантирани от част I на Конвенцията и са относими за положението на лицето. Поради това, в този смисъл понастоящем Съдът приема, че правата по Конвенцията могат да бъдат „разделени и индивидуализирани“ (виж Al‑Skeini, цитирано по-горе, § 136 и 137; сравни с Banković, цитирано по-горе, § 75).“
Параграф 124 от Решението:
„124. Освен това, Съдът отбелязва, че Италия не може да избегне собствената си отговорност, като се позовава на свои задължения, произтичащи от двустранни споразумения с Либия. Дори и да се приеме, че тези споразумения съдържат изрични разпоредби за връщането в Либия на мигранти, заловени в открито море, договарящите държави продължават да носят отговорност дори и след встъпването си в договорни задължения, възникнали след влизането в сила на Конвенцията или Протоколите по отношение на тези държави (виж Prince Hans-Adam II of Liechtenstein срещу Германия [ГК], no. 42527/98, § 47, ECHR 2001-VIII, и Al-Saadoon and Mufdhi срещу Обединеното кралство, no. 61498/08, § 128, 2 март 2010 г).“
Бележка на автора: Жалбоподателите, единадесет граждани на Сомалия и тринадесет граждани на Еритрея, са били част от група от около двеста човека, които са напуснали Либия в три лодки, с цел да достигнат бреговете на Италия. Те са забелязани от италианската брегова охрана, прехвърлени на италиански военни кораби и върнати обратно в Триполи. По отношение на конкретното дело, Съдът установява, че в периода между качването на борда на корабите на италианските въоръжени сили и предаването на либийските власти, жалбоподателите са се намирали под непрекъснат и изключителен de jure и de facto контрол на италианските власти и следователно събитията, довели до твърдените нарушения, попадат под „юрисдикцията“ на Италия по смисъла на член 1 от Конвенцията. Съдът установява нарушение на член 3 от ЕКПЧ (забраната за връщане) на две основания: първо, поради опасност в Либия и, второ, поради опасност от индиректно връщане към трети държави. Съдът добавя, че дори ако жалбоподателите изрично не са поискали убежище, това не освобождава Италия от изпълнението на задълженията й по член 3, защото националните власти са длъжни да се информират за отношението, на което жалбоподателите биха били подложени след връщането им (параграф 128). На второ място, Съдът отбелязва, че държавата, извършваща връщането, трябва да се увери, че междинната държава предлага достатъчно гаранции, за да не бъде засегнатото лице, върнато в държавата си на произход, без оценка на рисковете, пред които то би се изправило там. Съдът отбелязва, че това задължение е още по-важно, когато, както в настоящия случай, междинната държава не е държава, страна по ЕКПЧ, и не е ратифицирала Женевската конвенция за статута на бежанците.
- Дело Sharifi and others срещу Италия и Гърция, Жалба № 16643/09, Решение на ЕСПЧ от 21 октомври 2014г.
