Автор: Владислава Стоянова
Редактор: Валерия Иларева
Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ) е приета на 10 декември 1948г от Общото събрание на Организацията на обединените нации (ООН)
Член 13
„1. Всеки човек има право свободно да се придвижва и да избира своето местожителство в пределите на всяка държава.
- Всеки човек има право да напусне всяка страна, включително и своята, и да се връща в страната си.“
Член 14
„1. Bсеки човек има право да търси и да получи убежище в други страни, когато е преследван.
- Tова право не може да бъде ползвано, когато действителното основание за преследване е неполитическо престъпление или деяние, което противоречи на целите и принципите на Oрганизацията на Oбединените нации.“
Бележка на автора: Всеобщата декларация за правата на човека (ВДПЧ), приета на 10 декември 1948г. от Общото събрание на Организацията на обединените нации (ООН), сама по себе си не е задължителен източник на правото, но нейните разпоредби са международни обичаи, които са признати като задължително право. Разпоредбите, които имат отношение към достъпа до територията, са член 13 и член 14. Член 13 провъзгласява правото на всеки човек да напусне всяка страна, включително и своята. ВДПЧ не включва право на влизане във всяка държава. Правото на влизане е ограничено до гражданите на съответната държава. Член 14 провъзгласява правото на всеки човек да търси и да получи убежище, което на английски език е формулирано като ‘the right to seek and to enjoy asylum’ и се приема, че ВДПЧ не провъзгласява право на убежище. По скоро убежището в международното право се интерпретира като право на държавите да предоставят убежище и, в случай че такова бъде предоставено, това не трябва да се интерпретира като вражески акт от останалите държави. Но правото на човек да търси убежище е признато като индивидуално право във ВДПЧ.
Международният пакт за граждански и политически права (МПГПП) е приет от Общото събрание на ООН на 16 декември 1966г. България подписва МПГПП на 8 октомври 1968г. и го ратифицира на 21 септември 1970г.. МПГПП влиза в сила на 23 март 1976г.
Член 7
„Никой не може да бъде подлаган на мъчение или на жестоко, безчовечно или унизително третиране или наказание. По-специално никой не може да бъде подлаган на медицински или научни опити, без неговото доброволно съгласие.“
Член 12
„1. Всеки, който се намира на законно основание на територията на една държава, има право, в пределите на тази територия, свободно да се придвижва и свободно да избира своето местожителство.
- Всяко лице е свободно да напусне пределите на всяка страна, включително и на своята.
- Гореспоменатите права не подлежат на никакви ограничения освен ако такива са установени със закон за защита на националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морал или на правата и свободите на другите и са съвместими с другите права, признати в този пакт.
- Никой не може да бъде произволно лишен от правото да влезе в собствената си страна.“
Бележка на автора: Въпреки че МПГПП не съдържа право да се влиза в държава, която не е държавата на гражданство, член 7 от МПГПП включва забрана за връщане, ако има риск чужденецът да бъде подложен на мъчение или на жестоко, безчовечно или унизително третиране или наказание.
Конвенцията за статута на бежанците („Женевската конвенция“) е основният международен договор в сферата на бежанското право. Одобрена е на конференция на ООН на 28 юли 1951г. и влиза в сила на 22 април 1954г. В сила е за България от 10 август 1993г.
Член 1
„Чл. 1. Определение на термина „бежанец“
А. За целите на тази конвенция терминът „бежанец“ се прилага към всяко лице, което:
1) е било считано за бежанец по силата на споразуменията от 12 май 1926 г. и 30 юни 1928 г. или по силата на конвенциите от 28 октомври 1933 г. и 10 февруари 1938 г., на протокола от 14 септември 1939 г. или на Устава на Международната организация за бежанците;
Решенията за непредоставяне правото да се считат за бежанци, приети от Международната организация за бежанците в периода на нейната дейност не са пречка за предоставяне на статута на бежанец на лица, които отговарят на условията на точка 2;
2) в резултат на събития, станали преди 1 януари 1951 г., и при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения; или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея.
В случаите, когато някое лице се явява гражданин на няколко страни, изразът „страната на неговото гражданство“ означава всяка една от страните, чийто гражданин е то, и такова лице не се счита лишено от закрилата на страната на неговото гражданство, ако без някаква действителна причина, произтичаща от основателни опасения, то не се обръща за закрила към една от страните, чийто гражданин се явява.
- 1) За целите на тази конвенция думите „събития, станали преди 1 януари 1951г.“ в член 1, раздел А означават или:
а) „събития, станали в Европа преди 1 януари 1951 г.“, или:
- b) „събития, станали в Европа или другаде преди 1 януари 1951 г.“
като всяка договаряща държава е длъжна да декларира при подписване, ратификация или присъединяване кое точно значение тя ще прилага по отношение на задълженията, поети от нея по силата на тази конвенция;
2) всяка договаряща държава, приела алтернативното значение (а), може във всеки момент да разшири обхвата на поетите от нея задължения чрез приемането на алтернативното значение (b), като уведоми в този смисъл Генералния секретар на Организацията на обединените нации.“
Бележка на автора: Чл. 1 от Конвенцията за статута на бежанците съдържа определение на термина ‘бежанец’. Това определение включва изискването лицето да се намира извън пределите на страната, чийто гражданин то е, или, ако без гражданство, да се намира извън страната на своето предишно обичайно местоживеене. За да бъде признато за бежанец и да се ползва от международно признатите права на бежанците, предвидени в Конвенцията за статута на бежанците, лицето трябва да напусне пределите на собствената си държава, тоест да пресече международна граница.
Член 31
„Чл.31. Бежанци, пребиваващи незаконно в страната, където са потърсили убежище
- Договарящите държави се задължават да не налагат наказания заради незаконно влизане или пребиваване на тяхна територия на бежанци, които, пристигайки направо от територия, където са били застрашени животът и свободата им по смисъла на член 1, са влезли или пребивават на тяхна територия без разрешение при условие, че те се представят незабавно на властите и приведат уважителни причини за незаконното си влизане или пребиваване на територията на страната.
- Договарящите държави се задължават да не прилагат по отношение придвижването на такива бежанци каквито и да било ограничения освен необходимите, като такива ограничения могат да се прилагат само до регулиране статута на бежанците в страната или до получаването от тях на разрешение за преминаването им в друга страна. Договарящите държави се задължават да предоставят на бежанците достатъчен срок и всички необходими улеснения за получаване на разрешение за преминаване в друга страна.“
Член 33
„Чл. 33. Забрана за експулсиране или връщане (“refoulement”) на бежанци
- Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща (“refouler”) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.
- От облагите от тази разпоредба обаче не може да се възползва бежанец, за който има основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото на тази страна.“
- Конвенция против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание
Приета от Общото събрание на OOН на 10 декември 1984 г. Ратифицирана с Указ № 3384 на Държавния съвет от 9 октомври 1986 г. – ДВ, бр. 80 от 1986 г. Влязла в сила на 26 юни 1987г. Обн., ДВ, бр. 42 от 3 юни 1988 г., изм., бр. 19 от 1995 г.
Член 1
„ 1. За целите на тази конвенция терминът “изтезание” означава всяко действие, с което умишлено се причинява силно физическо или психическо страдание или болка на дадено лице, за да се получат от него или от трето лице сведения или признания, за да бъде то наказано за действие, което то или трето лице е извършило или в извършването на което е заподозряно, или за да бъде то или трето лице сплашвано или принуждавано, или по каквато и да е причина, основаваща се на каквато и да е дискриминация, когато такава болка или страдание се причинява от длъжностно лице или друго официално действащо лице или по негово подстрекателство или с негово явно или мълчаливо съгласие. В това определение не се включват болката и страданието, които произтичат единствено от законни санкции и които са присъщи на тези санкции или настъпват случайно при тях.
- Този член не засяга никой международен договор или национално законодателство, което съдържа или може да съдържа разпоредби с по-широко приложение.“
Бележка на автора: Аз бих се въздържала да квалифицирам това определение като общоприето. Например, Европейският съд по правата на човека го е цитирал, но никога не е казвал, че значението на понятието „изтезание“ по член 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека е ограничено до определението на това понятие в Конвенцията против изтезанията.
Член 3
„1. Никоя държава – страна по конвенцията, не може да експулсира, връща (“refouler”) или екстрадира лице в друга държава, когато има сериозни основания да се счита, че то би било в опасност да бъде подложено на изтезания.
- За да се определи дали има такива основания, компетентните власти вземат под внимание всички отнасящи се до въпроса обстоятелства, включително, в зависимост от случая, съществуването в дадената държава на системно повтарящи се сериозни, груби или масови нарушения на правата на човека.“
Протоколът е приет на 15 ноември 2000г. и влиза в сила на 28 януари 2004г.. България подписва Протокола на 13 декември 2000г. и го ратифицира на 5 декември 2001г.
Бележка на автора: Протоколът има за цел да предотвратява и води борба срещу нелегалния трафик на мигранти и да насърчава сътрудничеството между държавите за постигането на тази цел. Протоколът определя нелегалния трафик на хора като „осигуряване на нелегално влизане или нелегално пребиваване на физическо лице във някоя от Държавите – страни по настоящия Протокол, където това лице няма гражданство или постоянно местожителство, с цел придобиване на преки или косвени финансови или материални облаги“. Под “нелегално влизане” се разбира всяко преминаване на граница, без да се спазват необходимите изисквания за легално влизане в приемащата страна. Държавите страни по Протокола поемат задължението да криминализират нелегалния трафик на хора. Член 5 от Протокола предвижда че, мигрантите, които са предмет на нелегален трафик, не трябва да бъдат подвеждани под наказателна отговорност поради факта, че са били обект на трафик на хора.
