Автор: Владислава Стоянова

Редактор: Валерия Иларева

Въпросът за достъпа до територията на държавите, които могат да предоставят закрила на търсещите убежище, е от ключово значение. За да се ползват от правата, предвидени в международното и Европейското право, търсещите убежище трябва да напуснат пределите на държавата си на произход и да попаднат под юрисдикцията на държава, която може да им предостави закрила. Държавите, които са атрактивна дестинация и които могат да предоставят добри условия за прием на бежанците, предприемат мерки, които правят достъпа до тяхната територия труден или невъзможен. Пример за такива мерки са визите (всички държави, които са основни източници на бежанци, са в списъка на държавите, за чиито граждани се изискват визи, включително и транзитни визи) и санкциите срещу превозвачите (в резултат на които превозвачите като самолетни компании не биха се съгласили да превозват лица, които нямат необходимите документи за влизане на територията на държавата – крайна дестинация). Тези non–entreé мерки блокират търсещите убежище в държавите, в които са подложени на преследване или има въоръжен конфликт, или в съседни държави. По отношение на Европейския съюз (ЕС), мерките, целящи строг контрол на външните граници на Съюза, включително и non–entreé мерки, са тясно свързани с премахването на вътрешните граници в рамките на ЕС. Реализирането на свободата на движение в ЕС предполага предприемането на компенсаторни мерки по външните граници.

Действащото международно и Европейско право не гарантират право на търсещите убежище да влязат на територията на държави, които могат да предоставят закрила. В резултат на това няма налични правни механизми за гарантиране на достъп до територия. Това, комбинирано с гореспоменатите non–entreé мерки, поставя търсещите убежище в ситуация, в която единственият начин да упражнят международно признатото си право да търсят убежище, е като ползват услугите на трафиканти. Последното излага търсещите убежище на големи опасности като, например, опити да се премине море или река с нискокачествени плавателни съдове или опити да се премине сухопътна граница през опасни за това места.

Веднъж, след като търсещите убежище са под контрола на властите на съответната държава (включително граничните власти), и могат да изразят желанието си да подадат молба за закрила, тази държава упражнява юрисдикция върху тях и е отговорна за спази забраната за връщане (non–refoulement). Това само по себе си не означава, че държавата е директно задължена да ги допусне на своя територия. Но, на практика, за да може тези държави да спазят забраната за връщане, е необходимо да проведат процедура по разглеждане на молбите за закрила. От момента, в който тази процедура започне, търсещите убежище са легално пребиваващи на територията на държавата и, до приключване на тази процедура, те не могат да бъдат депортирани. Тук следва да се добави уточнението, че държавите са въвели допълнителни механизми, за да избегнат разглеждането на молбите за закрила по същество, даже след като търсещите убежище са под тяхна юрисдикция и са изразили нуждата си от закрила. Примери за такива механизми са прилагането на принципите на сигурна страна на произход и трета сигурна страна и прилагането на Дъблинския механизъм в рамките на ЕС. Дъблинският механизъм води до връщането на много търсещи убежище в държави като България, които се намират на външната граница на ЕС. Това от своя страна принуждава тези държави да предприемат още по-строги мерки, за да пазят своите граници и да не допускат нелегалното им преминаване – мерки, които с еднаква сила и по недискриминационен начин се прилагат спрямо търсещите убежище.

Възпроизвеждане на авторското съдържание на сборника по бежанско право е допустимо при условие на точно посочване на източника и автора.