Автор: Олга Николова
Редактор: Валерия Иларева
Съществуването на субсидиарната и другите видове допълнителна закрила като институти на международното право се основава на задълженията на държавите, произтичащи от редица инструменти за правата на човека, както и на задълженията им по смисъла на бежанското право.Необходимостта от тези видове закрила може да се обоснове по два начина – от една страна се свързва със забраната за връщане на лица, там където ще бъдат подложени на отнасяне, несъвместимо с правата на човека, а от друга страна може да се обоснове с тясната приложимост на определението за бежанец от Конвенцията от 1951г., както иопределението, заложено в европейското законодателство и във вътрешното законодателство на държавите-членки. Лицата, които напускат странатаси на произход поради наличието на въоръжен конфликт и генерализирано насилие също не могат да се възползват от закрилата на своята държава и съответно се нуждаят от международна закрила.
Съществува дебат дали определението за бежанец, по начина по който е заложено в Конвенцията, включва лицата, засегнати не от индивидуализирано преследване, а от въоръжен конфликт. В много случаи въоръжените конфликти се дължат на причини, пряко свързани с едно от петте основания за преследване по смисъла на Конвенцията. Но все пак остава задължението лицето, търсещо закрила, да покаже индивидуална връзка между себе си и актовете на насилие.
Тълкуването на субсидиарната закрила, която понастоящем се предоставя в Европа на жертвите на въоръжени конфликти и безогледно насилие в контекста на член 15в от Директива 2011/95/ЕС и член 3 от ЕКПЧ търпи еволюция под влиянието на най-новата съдебна практика на Съда на Европейския съюз (СЕС) и Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), с оглед значението й за действащото законодателство и държавната практика в рамките на Европейския съюз. Чл. 15в, както е тълкуван от СЕС по случая Elgafaji, предоставя възможност за разширяване на закрилата. Отчита се връзката между член 3 от ЕКПЧ и член 15в от Директивата и човешкото достойнство като основна ценност в международната закрила. Новата съдебна практика на европейските съдилища по случаи на субсидиарна закрила включва анализ с цел уточняване на обхвата на заплахите пред хората, които бягат от конфликти и насилие, както и осъзнаване на по-широк кръг от проблеми, отколкото преди са признавани в случаи на субсидиарна закрила. Въпреки това, все още има неяснота по отношение на прага на безогледно насилие, необходим за задоволяване на условията на член 15в.
През 2014г. в две дела (M‘Bodj и Abdida) Съдът на ЕС изрично изключва от обхвата на субсидиарната закрила предоставянето на закрила по „хуманитарни“ съображения. В параграф 43 на решението по делото M‘Bodj Съдът постановява „Следователно резервата, съдържаща се в член 3 от Директива 2004/83, не допуска приемането или запазването от държава членка на разпоредби, предоставящи предвидения в нея статут на лице, което може да получи субсидиарна закрила, на гражданин на трета страна с тежко заболяване поради риска от влошаване на здравословното му състояние в резултат от липсата на подходящо лечение в страната на произход, тъй като тези разпоредби не са съвместими с директивата.“ И по двете дела Съдът тълкува член 15(б) от Директива 2004/83 в смисъл, че определеното в него „тежко посегателство“ не обхваща нечовешко или унизително отнасяне, което би могъл да претърпи молител с тежко заболяване в случай на връщане в страната си на произход в резултат от липсата на подходящо лечение в тази страна, ако няма умишлено причинено на молителя лишаване от грижи.
В българското законодателство не са предвидени други видове допълнителна закрила, но хуманитарен статут може да се предостави и по други причини от хуманитарен характер, както и поради причините, посочени в заключенията на Изпълнителния комитет на ВКБООН. Това ще бъде статут, независим от Директива 2011/95/ЕС.
Останалитепредпоставки за предоставяне на хуманитарен статут според българското право отразяват института на субсидиарна закрила, както е заложен в член 15 от Директива 2011/95/ЕС.
Предизвикателствата в сферата на предоставянето на хуманитарен статут в България се дължат налипсата на последователна и предвидима административна и съдебна практика по отношение на тълкуването на определението за “реална опасност от сериозни/тежки посегателства” (ЗУБ, член 9 (3)), и прага на безогледно насилие, въз основа на които може да се предостави хуманитарен статут.
