Автор: Олга Николова
Редактор: Валерия Иларева
Конвенцията за статута на бежанците („Женевската конвенция“) е основният международен договор в сферата на бежанското право. Одобрена е на конференция на ООН на 28 юли 1951г. и влиза в сила на 22 април 1954г. В сила е за България от 10 август 1993г.
Член 33
„Чл. 33.Забрана за експулсиране или връщане (“refoulement”) на бежанци
- Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща (“refouler”) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.
- От облагите от тази разпоредба обаче не може да се възползва бежанец, за който има основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото на тази страна.“
Бележка на автора:Принципът на невръщане/забрана за връщане (non-refoulement) е норма на обичайното право, но също изрично вписана в множество международни конвенции, ратифицирани от голям брой държави (което показва opinio juris), както и регионални инструменти като Американската конвенция за правата на човека от 1969 г., член 22 (8).
Приета от Общото събрание на OOН на 10 декември 1984 г. Ратифицирана с Указ № 3384 на Държавния съвет от 9 октомври 1986 г. – ДВ, бр. 80 от 1986 г. Влязла в сила на 26 юни 1987г.Обн., ДВ, бр. 42 от 3 юни 1988 г., изм., бр. 19 от 1995 г.
Член 3
„1. Никоя държава – страна по конвенцията, не може да експулсира, връща (“refouler”) или екстрадира лице в друга държава, когато има сериозни основания да се счита, че то би било в опасност да бъде подложено на изтезания.
- За да се определи дали има такива основания, компетентните власти вземат под внимание всички отнасящи се до въпроса обстоятелства, включително, в зависимост от случая, съществуването в дадената държава на системно повтарящи се сериозни, груби или масови нарушения на правата на човека.“
Бележка на автора: Конвенцията на ООН против изтезанията е основополагащ документ по отношение забраната на изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне. Забраната на изтезанията е тясно свързана с основанията за предоставяне на международна закрила, защото често „преследване” по смисъла на Конвенцията от 1951 г. се изразява в изтезания и/или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне като разпространени системни нарушения на правата на човека. Освен определение на изтезания в член 1, тя съдържа забрана за връщане в друга държава ако лицето ще бъде подложено на изтезания в член 3.
Принципът за невръщане е основен стълб на бежанското право, който обосновава, че държавите не могат да връщат чужденец (без значение дали е бежанец по смисъл на чл.1 А на Конвенцията от 1951, търсещ закрила или нуждаещ се от някаква форма на закрила) там, където той може да бъде подложен на преследване или изтезание, заплашени са живота и свободата му.
Международният пакт за граждански и политически права (МПГПП) е приет от Общото събрание на ООН на 16 декември 1966г. България подписва МПГПП на 8 октомври 1968г. и го ратифицира на 21 септември 1970г.. МПГПП влиза в сила на 23 март 1976г.
Член 7
„Никой не може да бъде подлаган на мъчение или на жестоко, безчовечно или унизително третиране или наказание. По-специално никой не може да бъде подлаган на медицински или научни опити, без неговото доброволно съгласие.“
Бележка на автора: Основополагащ акт на международния режим на правата на човека, далеч преди създаването на специализиран документ на ООН срещу изтезанията през 1984 г. В своя член 7 МПГПП съдържа забраната на изтезанията като изрично включва забраната на подлагане на медицински или научни опити без доброволно съгласие.
Приета от ОС на ООН на 20.11.1989 г. Ратифицирана с решение на Велико Народно Събрание от 11.04.1991 г. – ДВ, бр. 32 от 23.04.1991 г. В сила от 3.07.1991 г.
Член 37
“Държавите – страни по Конвенцията, осигуряват: а) никое дете да не бъде подлагано на изтезания или друго жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Нито смъртно наказание, нито доживотен затвор без възможност за освобождаване няма да се налагат за нарушения, извършени от лица под 18-годишна възраст;
б) никое дете да не бъде лишено от неговата свобода незаконно или произволно. Арестуването, задържането или осъждането на лишаване от свобода на дете следва да бъде в съответствие със закона и да се използува само като крайна мярка и за най-краткия възможен срок;”
Ратифицирана с Указ на Президиума на НС № 181 от 22 май 1954 г.; Изв., бр. 43 от 1954 г. В сила от 22 януари 1955 г. Закон на НС от 16 февруари 1994 г. за оттегляне на резервите по чл. 11 и 45; ДВ, бр. 18 от 1994 г. – резервите оттеглени на 9 май 1994 г. Обн. ДВ. бр.27 от 25 Март 2014 г.
Член 45
“При никакви обстоятелства никое закриляно лице не може да бъде прехвърляно в страна, където то може да има причина да се страхува от преследване заради своите политически или религиозни убеждения.”
Бележка на автора: В своя член 45 Конвенцията утвърждава валидността на принципа за невръщане не само по време на мир, но и по време на въоръжен конфликт. Това е един от примерите, при които режимите на правата на човека и международното хуманитарно право са в хармония по отношение на принципа са невръщане. Цивилните лица по време на въоръжен конфликт не могат да бъдат прехвърляни в страни, където ще бъдат преследвани по причина на техните политически или религиозни убеждения. Обсегът на член 45 е по-стеснен. Изрично са изведени само две от основанията за преследване по смисъла на Конвенцията от 1951 г. (липсващите три са раса, националност и определена социална група).
- Конвенция на Организацията за Африканско Единство (ОАЕ), уреждаща специфичните аспекти на бежанските проблеми в Африка, 1969 г.
Не е юридически обвързваща за България, но значима, защото въвежда първата разширена дефиниция на термина бежанец, създадена от суверенни държави. Приета от държавните глави от ОАЕ[1]в Аддис Абаба на 6-10 септември 1969 г.. Влиза в сила на 20 юни 1974 г.. Към момента е ратифицирана от 50 от 53те страни-членки.
Член 1, 2.
“Терминът “бежанец” се прилага и за всяко лице, което поради външна агресия, окупация, чуждо господство или събития сериозно нарушаващи обществения ред в част от или цялата страна на произход или националност, е принудено да напусне мястото си на обичайно местопребиваване, за да потърси убежище на друго място извън държавата на произход или националност.”
Бележка на автора: В съответствие със спецификите на проблемите като широко разпространени граждански войни, етническо прочистване и други форми на преследване, излизащи извън обсега на Конвенцията от 1951г.,уникалното определение въвежда обективни критерии за статут на бежанец, въз основа на преобладаващите условия в страната на произход, и не изисква елементите на умисъл и дискриминация.Краят на колониалното господство и войните за независимост дават основание да се преразгледа обхвата на термина. Мнозинството от лицата, които напускат домовете си, за да спасят живота си по света,са жертви на конфликти или повсеместно насилие, а не на индивидуално преследване. Дефиницията излиза извън индивидуалния подход и се фокусира върху обективните условия.
- Разширена дефиниция на ВКБООН от Наръчник и насоки за процедури и критерии за определяне статут на бежанец съгласно Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и Протокола за статут на бежанците от 1967 г.
Издаден от Службата на ВКБООН, преработено издание, декември 2011г. Не е директно юридически обвързваща за България, но индиректно обвързва по силата на член 10 от Закона за убежището и бежанците, защото се прилага от Комисариата при предоставяне на мандатен статут.
Бележка на автора: Дефиницията включва „лица, които се намират извън страната си на произход или обичайно пребиваване и не могат да се завърнат там поради сериозни и безразборни заплахи за живота, физическата цялост или свободата си в резултат на генерализирано насилие или събития, сериозно нарушаващи обществения ред“. Наръчникът е документ със значително влияние по целия свят, който играе важна роля при тълкуването на Конвенцията от 1951г. и формирането на административната и съдебната практика на институциите, отговорни за прилагането на Конвенцията и местното законодателство в сферата на убежището.
- Декларация от Картахена, 1984 г.
Приета от колоквиум относно международната закрила на бежанците в Централна Америка, Мексико и Панама, който се провежда в Картахена, Колумбия, на 19-22 ноември 1984 г. Не е юридически обвързващ документ, но въз основа на броя на националните законодателства от региона – 14 – които са възприели разширената дефиниция[2], може да се твърди, че е обичайно право за региона.
III. Трето.
“Подчертава се, че, с оглед на опита, придобит във връзка с масовото движение на бежанци в Централна Америка, е необходимо да се помисли за разширяване на концепцията за бежанец, като се вземат предвид, когато е необходимо, и в рамките на характеристиките на ситуацията съществуваща в региона, прецедента на Конвенцията на ОАЕ (член 1, параграф 2) и доктрината, използвана в докладите на Междуамериканската комисия по правата на човека. По този начин, се препоръчва за употреба в региона дефиниция на бежанец, която в допълнение към елементите на Конвенцията от 1951 г. и Протокола от 1967 г., включва и бежанци, които са избягали от страната си, защото животът им, безопасността или свободата им са застрашени от генерализирано насилие, чужда агресия, вътрешни конфликти, масивни нарушения на човешките права или други обстоятелства, които нарушават сериозно обществения ред.”
Бележка на автора: Определението за бежанец на Декларацията доразвива определението от Конвенцията на ОАЕ, но добавя заплахата от генерализирано насилие, вътрешна агресия и масивни нарушение на човешките права. За разлика от определението в Конвенцията на ОАЕ, обаче, търсещите закрила трябва да покажат връзката между себе си и реалния риск от вреда, да докажат, че “животът, безопасността или свободата им са застрашени”. Доказателство за обичайноправния характер на нормата са срещите на правителствено ниво, които препотвърждават Декларацията и подсилват нейното значение на всеки 10 години от създаването й (изразява opinion juris) – Декларацията от Сан Хосе 1994 г., Декларацията и Плана за действие от Мексико 2004 г. и от Бразилия 2014 г.
[1]сега Африкански Съюз
[2] Аржентина, Белис, Боливия, Бразилия, Чили, Колумбия, Ел Салвадор, Гватемала, Хондурас, Мексико, Никарагуа, Парагвай, Перу, и Уругвай
