Автор: Олга Николова
Редактор: Валерия Иларева
“Местната интеграция” или още интеграцията в първата страна, предоставила международна закрила, е едно от трите трайни решения на бежанския проблем, заедно с доброволното завръщане и презаселването. Макар да не е право по смисъла на международните инструменти за правата на човека (за разлика от завръщането в страната на произход, което е право[1]), интеграцията е международен ангажимент, поет от държавите, страни по Конвенцията от 1951 г. и инструмент за споделяне на отговорност и солидарност с международната общност. Поради ограничените бройки на квотите за презаселване и невъзможността в много случаи лицата да се завърнат в условия на сигурност и достойно в страната си на произход (при продължаващи конфликти като тези в Сирия и Ирак), значението на местната интеграция нараства в последните години, които същевременно отбелязват рекордно ниски цифри на доброволно завръщане.[2] В случая на България, която няма програма за презаселване, местната интеграция е единствения принос на страната в справянето с глобалния бежански проблем.
Предвид взаимозависимостта и тясната обвързаност на трите трайни решения на бежанския проблем трябва да се търси интегриран и всеобхватен подход към постигането на трайни решения, чрез разработване на регионални и суб-регионални стратегии за всеобхватни решения, особено в региони с високо ниво на синхронизация на политиките в сферата на убежището, какъвто е случаят с Европейския съюз и Общата система по убежището.
Интеграцията в страната, предоставила международна закрила, се състои в ефективен и пълноценен достъп до права в зависимост от постулатите на вътрешното, а в България и европейското законодателство, от страна на приемащата държава; и желание и воля за интеграция от страна както на лицата, получили международна закрила, така и на приемащите общности.
Достъпът до гражданство е важен елемент в интеграционния процес, но не е определящ фактор, нито мерило за неговия успех. Много лица предпочитат да се възползват от възможността и да придобият българско гражданство, и затова е от голямо значение да се създадат необходимите условия и да се премахнат непреодолими бюрократични пречки, отчитайки невъзможността за предоставяне на определени документи от страната на произход, както и заплащането на такси. Други лица биха предпочели да запазят своето гражданство по ред причини.
В България, правата на лицата с бежански и хуманитарен статут са приравнени с тези съответно на българските граждани (с някои изключения) и постоянно пребиваващите чужденци. Основните проблеми и предизвикателства обаче се наблюдават не при формалното признаване на правата, а при фактическия и пълен достъп до тях, който в много случаи не може да се осъществи без допълнителна подкрепа. Основни бариери като непознаването на езика, сложността на административните процедури и липсата на механизми за насочване не позволяват на лицата с бежански или хуманитарен статут да се ползват от правата си по начин, сходен на българските граждани. Необходимо е да се предостави социална, здравна и трудова медиация.
От друга страна, едно от основните предизвикателства, което остава неразрешено в българските условия,е работата с и подготовката на приемащата общност, които са ключови за успеха на интеграционния процес. Необходими са масови и систематични информационни и медийни кампании, както и директни срещи с представители на населени места, където живеят лицата с бежански и хуманитарен статут, които да положат основата на добро съжителство и изграждане на мостове между общностите. Същото се отнася за работата с лицата, получили международна закрила, на които трябва да бъде предоставенадостъпна и навременна информация и да бъдат подкрепени по подходящ начин.В тази връзка, липсата на действаща интеграционна програма в България към април 2015 г., както и липсата на мерки по въвеждане в изпълнение на приетата през месец юли 2014 г. Национална стратегия за интеграция на бежанци в Република България 2014–2010 г. създават условия на юридически вакуум, както и вакуум в политиките, относно интеграцията на лицата с международна закрила в страната.
Ограниченията в достъпа до пазара на труда в продължение на една година след подаването на молбата за предоставяне на статут са пречка пред ранната ориентация и адаптация на лицата, много от които ще получат закрила в последствие. Тези ограничения следва да бъдат сведени до минимална продължителност от 3 месеца (също с оглед на намаляването на продължителността на процедурата за предоставяне на статут) или изцяло премахнати. Настаняването на лицата в изолирани приемателни и транзитни центрове (например центъра в Пъстрогор) ограничава значително възможностите за контакт с приемащите общности на един по-ранен етап от престоя в България. Създаването на паралелни системи за интеграция, които не са интегрална част от услугите, предоставяни на българските граждани или пребиваващите в страната чужденци затруднява интеграционния процес.
В контекста на глобализиращ се свят и постоянни миграционни потоци, интеграцията трябва да се разглежда като пряко зависима оттрудовата мобилност и възможностите за самостоятелен живот и финансова и трудова автономия.Трудностите при намиране на работа предопределят желанието на много лица с международна закрила да се възползват от право на свобода на движение в рамките на Европейския съюз, което към момента е ограничено. Желанието им да напуснат България не може да се тълкува като предпоставка за премахване на интеграционните програми и политики, а е по-скоро пряко последствие на липсата на такива и на неуспеха на съществувалите до скоро програми и политики.
“Нерегламентирано” движение на лицата с международна закрила между страната на произход, страната предоставила закрила и други страни, където могат да разчитат на подкрепата на общности от сънародници е съвременно предизвикателство към гъвкавостта на режима на международна закрила в Европейския съюз. Само системен подход към намирането на трайно решение на бежанския проблем за лицата, на които България е предоставила и ще предоставя международна закрила би могъл да даде отговор на сложните предизвикателства, пред които те са изправени.
[1]ВДПЧ, Член 13
[2]ВКБООН, UNHCR Global Trends 2013 и 2014 г.
