Автор: Валерия Иларева
Редактор: Валерия Иларева
Конвенцията за статута на бежанците („Женевската конвенция“) е основният международен договор в сферата на бежанското право. Одобрена е на конференция на ООН на 28 юли 1951г. и влиза в сила на 22 април 1954г. В сила е за България от 10 август 1993г.
Член 1, буква „С”, буква „D”, буква “F”, буква “E”
„Чл. 1. Определение на термина „бежанец“
(…)
С. Тази конвенция прекратява действието си върху всяко лице, попадащо под разпоредбите на раздел “А”, ако това лице:
1) доброволно се възползва отново от закрилата на страната, чийто гражданин то е; или
2) след като веднъж е загубило своето гражданство, отново доброволно го е придобило; или
3) е придобило ново гражданство и се ползва от закрилата на страната на своето ново гражданство; или
4) отново се е установило доброволно в страната, която е напуснало или извън която то е пребивавало поради опасения от преследване; или
5) не може повече да се отказва от ползването на закрила от страната на своето гражданство, тъй като обстоятелствата, на основание на които то е било признато за бежанец, са престанали да съществуват.
Разпоредбите на тази точка не се прилагат по отношение на бежанец, попадащ под определението на раздел А, точка 1, при условие, че той посочи убедителни причини, произтичащи от предишно преследване, за своя отказ да се ползва от закрилата на страната, чийто гражданин той е;
6) бидейки лице без гражданство, то е в състояние да се върне в страната на своето предишно обичайно местоживеене поради факта, че обстоятелствата, на основание на които лицето е било признато за бежанец, са престанали да съществуват.
Разпоредбите на тази точка не се прилагат към бежанец, попадащ под определението на раздел А, точка 1 на този член, при условие, че той посочи убедителни причини, произтичащи от предишно преследване, за своя отказ да се върне в страната на предишното си обичайно местоживеене.
- Тази конвенция не се прилага по отношение на лица, ползващи се в момента от закрилата или помощта на органи или организации на Организацията на обединените нации, различни от Върховния комисар на ООН за бежанците.
Когато оказването на такава закрила или помощ бъде преустановено по каквито и да било причини и ако положението на тези лица не е надлежно установено съгласно съответните резолюции, приети от Общото събрание на Организацията на обединените нации, тези лица могат да се ползват от привилегиите, произтичащи от тази конвенция.
- Тази конвенция не се прилага спрямо лице, по отношение на което компетентните органи на страната, в която то пребивава, са признали правата и задълженията, произтичащи от притежаването на гражданството на тази страна.
- Тази конвенция не се прилага по отношение на лицата, за които има сериозни основания да се предполага, че:
а) са извършили престъпление против мира, военно престъпление или престъпление против човечеството според определението, дадено за тези деяния в международните документи, изработени за вземане на отношение спрямо такива престъпления;
- b) са извършили тежко престъпление от неполитически характер извън страната, която им е дала убежище, преди да бъдат допуснати в тази страна като бежанци;
с) са виновни за извършването на деяния, противоречащи на целите и принципите на ООН.“
Бележка на автора: Основните международни документи, които се отнасят до член 1 F (a) от Женевската конвенция за статута на бежанците, са посочени в Приложение VI от Наръчника с процедури и критерии за определяне на бежански статут на ВКБООН от 1979г. (редакция 1992г.) .
Член 32
„Чл. 32. Експулсиране
- Договарящите държави се задължават да не експулсират бежанец, законно пребиваващ на тяхна територия, освен по съображения за национална сигурност или опазване на обществения ред.
- Експулсирането на такъв бежанец може да става само в изпълнение на решение, взето в съответствие с установените законни процедури. Освен при наличие на важни съображения, отнасящи се до националната сигурност, на бежанеца трябва да се даде възможност да приведе доказателства, с които да се защити, както и да обжалва решението и да бъде представен за целта пред компетентните органи или пред лице или лица, специално определени от компетентните органи.
- Договарящите държави се задължават да предоставят на такъв бежанец достатъчен срок за получаване на разрешение за законно преминаване в друга страна. Договарящите държави си запазват правото да прилагат през този срок такива вътрешни мерки, каквито счетат за необходимо.“
Член 33
„Чл. 33. Забрана за експулсиране или връщане (“refoulement”) на бежанци
- Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща (“refouler”) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.
- От облагите от тази разпоредба обаче не може да се възползва бежанец, за който има основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото на тази страна.“
- Протокол за статута на бежанците от 31 януари 1967г.
Ню Йорк, 31 януари 1967г. В сила е за Република България от 12 май 1993г.
Бележка на автора: Нюйоркският протокол премахва както времевите, така и географските ограничения на Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951г.. Същевременно, протоколът дава право на държавите, които преди това са ратифицирали Женевската конвенция с географско ограничение, да запазят ограничението при прилагане на Конвенцията.
Приет на 17 юли 1998г. под егидата на ООН за учредяване на Международен наказателен съд. Влиза в сила на 1 юли 2002г.
Бележка на автора: Римският статут на Международния наказателен съд дава определения за „геноцид“ (член 6), престъпления против човечеството (член 7), военни престъпления (член 8), които имат връзка с тълкуването и прилагането на член 1 F (a) от Женевската конвенция за статута на бежанците.
Приета от Общото събрание на OOН на 10 декември 1984г. Ратифицирана с Указ № 3384 на Държавния съвет от 9 октомври 1986г. – ДВ, бр. 80 от 1986г. Влязла в сила на 26 юни 1987г. Обн., ДВ, бр. 42 от 3 юни 1988 г., изм., бр. 19 от 1995 г.
Член 3
„1. Никоя държава – страна по конвенцията, не може да експулсира, връща (“refouler”) или екстрадира лице в друга държава, когато има сериозни основания да се счита, че то би било в опасност да бъде подложено на изтезания.
- За да се определи дали има такива основания, компетентните власти вземат под внимание всички отнасящи се до въпроса обстоятелства, включително, в зависимост от случая, съществуването в дадената държава на системно повтарящи се сериозни, груби или масови нарушения на правата на човека.“
Бележка на автора: Принципът за забрана на връщането (‘non-refoulement’) е закрепен в член 3 от Конвенцията срещу изтезанията и има абсолютен характер (не допуска изключения, дори по съображения, свързани с националната сигурност). Параграф 2 от разпоредбата на член 3 показва значението на обективната информация за страната на произход с оглед на преценката дали има сериозни основания да се счита, че лицето би било в опасност да бъде подложено на изтезание. В тази връзка може да се направи паралел с член 75, алинея 2 от Закона за убежището и бежанците, който изисква от административния орган при произнасяне по молбата за статут да преценява всички относими факти, свързани с държавата по произход на молителя или с трети държави.
Член 1 от Конвенцията (отпечатан в Глава 1 от сборника) съдържа легалното определение на понятието „изтезание“. В днешно време е все по-широк консенсуса за ограничения обхват на определението, тъй като то не включва недържавните агенти на преследване.
Международният пакт за граждански и политически права (МПГПП) е приет от Общото събрание на ООН на 16 декември 1966г. България подписва МПГПП на 8 октомври 1968г. и го ратифицира на 21 септември 1970г.. МПГПП влиза в сила на 23 март 1976г.
Член 7
„Никой не може да бъде подлаган на мъчение или на жестоко, безчовечно или унизително третиране или наказание. По-специално никой не може да бъде подлаган на медицински или научни опити, без неговото доброволно съгласие.“
Член 9
„1. Всяко лице има право на лична свобода и сигурност. Никой не може да бъде обект на произволен арест или задържане. Никой не може да бъде лишаван от свобода, освен на основания и съгласно правила, установени от закона.
- Всяко задържано лице ще бъде уведомявано в момента на арестуването му за причините на ареста и ще му бъдат съобщени в най-кратък срок всички предявени срещу него обвинения.
- Всяко лице, арестувано или задържано по обвинение в престъпление, ще бъде в най-кратък срок изправяно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да упражнява съдебна власт, и трябва да бъде съдено в разумен срок от време или да бъде освободено. Задържането на лицата, очакващи да бъдат съдени, не трябва да бъде правило, но освобождаването им може да става срещу представянето на гаранции, осигуряващи явяването им в съда, явяването им на всеки друг етап от съдебния процес, а в случай на нужда и за изпълнение на присъдата.
- Всяко лице, лишено от свобода чрез арест или задържане, има право на жалба пред съда, който да се произнесе незабавно върху законността на задържането му и да се разпореди за освобождаването му, ако задържането е незаконно.
- Всяко лице, жертва на незаконен арест или задържане, има право на обезщетение.“
Бележка на автора: Разпоредбата на член 9 от МПГПП следва да се тълкува в светлината на Общ коментар №35, издаден от Комитета за правата на човека на 16 декември 2014 година (преведен на български език в раздел „Библиография“).
