РЕШЕНИЕ НА СЪДА (голям състав)
5 септември 2012 година(*)
„Директива 2004/83/ЕО — Минимални стандарти относно условията за предоставяне на статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила — Член 2, буква в) — Качество на „бежанец“ — Член 9, параграф 1 — Понятие за актове на преследване — Член 10, параграф 1, буква б) — Вероизповеданието като основание за преследване — Връзка между това основание за преследване и актовете на преследване — Пакистански граждани, членуващи в религиозната общност „Ахмадия“ — Действия на пакистанските власти, недопускащи правото на публично изповядване на религията — Достатъчно сериозни действия, пораждащи у заинтересуваното лице основателни опасения от преследване по причина на неговото вероизповедание — Оценяване на фактите и обстоятелствата на лично основание — Член 4“
По съединени дела C‑71/11 и C‑99/11
с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Bundesverwaltungsgericht (Германия) с актове от 9 декември 2010 г., постъпили в Съда съответно на 18 февруари и 2 март 2011 г. в рамките на производства по дела
Bundesrepublik Deutschland
срещу
Y (C-71/11),
Z (C‑99/11),
в присъствието на:
Vertreter des Bundesinteresses beim Bundesverwaltungsgericht,
Bundesbeauftragter für Asylangelegenheiten beim Bundesamt für Migration und Flüchtlinge,
СЪДЪТ (голям състав),
състоящ се от: г‑н V. Skouris, председател, г‑н A. Tizzano, г‑н J. N. Cunha Rodrigues, г‑н K. Lenaerts, г‑н J.-C. Bonichot, председатели на състави, г‑н A. Rosas, г‑жа R. Silva de Lapuerta, г‑н E. Levits, г‑н A. Ó Caoimh, г‑н L. Bay Larsen (докладчик), г‑н T. von Danwitz, г‑н Ал. Арабаджиев и г‑н C. G. Fernlund, съдии,
генерален адвокат: г‑н Y. Bot,
секретар: г‑жа L. Hewlett, главен администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 28 февруари 2012 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за Y и Z, от C. Borschberg и R. Marx, Rechtsanwälte,
– за германското правителство, от г‑н T. Henze и г‑н N. Graf Vitzthum, както и от г‑жа K. Petersen, в качеството на представители,
– за френското правителство, от г‑н G. de Bergues и г‑жа B. Beaupère-Manokha, в качеството на представители,
– за нидерландското правителство, от г‑жа C. M. Wissels и г‑жа B. Koopman, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от г‑жа M. Condou-Durande и г‑н W. Bogensberger, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 19 април 2012 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 2, буква в) и на член 9, параграф 1, буква а) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 304, стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 52, наричана по-нататък „Директивата“).
2 Запитванията са отправени в рамките на спорове между Федерална република Германия, представлявана от Bundesministerium des Inneren (Федерално министерство на вътрешните работи), представлявано на свой ред от Bundesamt für Migration und Flüchtlinge (Федерална служба за миграцията и бежанците, наричана по-нататък „Bundesamt“), от една страна, и пакистанските граждани Y и Z, от друга, по повод отхвърлянето от Bundesamt на подадените от тях молби за убежище и предоставяне на статут на бежанец.
Правна уредба
Международно право
Конвенцията за статута на бежанците
3 Конвенцията за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 189, стр. 150, № 2545 (1954), е влязла в сила на 22 април 1954 г. Тя е допълнена с Протокола за статута на бежанците, подписан в Ню Йорк на 31 януари 1967 г. и влязъл в сила на 4 октомври 1967 г. (наричана по-нататък „Женевската конвенция“).
4 Съгласно член 1, раздел А, точка 2, първа алинея от Женевската конвенция терминът „бежанец“ се прилага към всяко лице, което „при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения; или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея“.
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи
5 Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), предвижда в член 9, озаглавен „Свобода на мисълта, съвестта и религията“:
„1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или частно, чрез богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали.
- Свободата да се изповядва религия или убеждения подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здраве и морал или за защита на правата и свободите на другите“.
6 Член 15 от ЕКПЧ, озаглавен „Дерогиране при извънредни обстоятелства“, предвижда:
„1. По време на война или на друго извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията, всяка от високодоговарящите страни може да предприеме действия, освобождаващи я от изпълнението на нейните задължения по тази конвенция, но само дотолкова, доколкото положението го налага и при условие, че тези действия не са несъвместими с другите ѝ задължения по международното право“.
- Не се допуска никакво освобождаване на основата на предходната разпоредба от задълженията по чл. 2 [„Право на живот“], освен по отношение на смърт, настъпила в резултат на правомерни актове на война, както и от задълженията по чл. 3 [„Забрана на изтезанията“], 4, т. 1 [„Забрана на робството“] и чл. 7 [„Неналагане на наказание без закон“].
[…]“.
Право на Съюза
Харта на основните права на Европейския съюз
7 Член 10 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), озаглавен „Свобода на мисълта, съвестта и религията“, включва параграф 1, чийто текст е идентичен с този на член 9, параграф 1 от ЕКПЧ.
8 Правата, които не могат да се дерогират на основание член 15, параграф 2 от ЕКПЧ, са закрепени в членове 2 и 4, член 5, параграф 1 и член 49 от Хартата.
Директивата
9 Според съображение 3 от Директивата Женевската конвенция представлява крайъгълен камък на международноправния режим за закрила на бежанците.
10 Съгласно съображение 10 от Директивата, разгледано в светлината на член 6, параграф 1 ДЕС, тя зачита правата, свободите и принципите, закрепени в Хартата. По-специално, на основание членове 1 и 18 от Хартата, тя има за цел да гарантира пълното зачитане на човешкото достойнство и правото на убежище на търсещите убежище.
11 Съображения 16 и 17 от Директивата гласят следното:
„(16) Уместно е да бъдат определени минимални стандарти относно определението и съдържанието на статута на бежанец, с оглед на подпомагането на компетентните национални органи на държавите членки в прилагането на Женевската конвенция.
(17) Необходимо е да се приемат общи критерии за признаване на статут на бежанец на търсещите убежище по смисъла на член 1 от Женевската конвенция“.
12 Според член 1 от Директивата нейният предмет е установяването на минимални стандарти, от една страна, относно условията, на които трябва да отговарят гражданите на трети страни или лицата без гражданство, за да могат да ползват международна закрила, и от друга страна, относно съдържанието на предоставената закрила.
13 Съгласно член 2 от Директивата за целите на същата:
„a) „международна закрила“ е статутът на бежанец и статутът на субсидиарна закрила, така както те са определени в букви г) и e);
[…]
в) „бежанец“ е всеки гражданин на трета страна, който поради основателните си опасения от преследване по причина на своята раса, вероизповедание, националност, политическите си възгледи или принадлежността си към определена социална група се намира извън страната, чийто гражданин е той, и който не може или поради тези опасения не желае да се обърне за закрила към тази страна […]
г) „статут на бежанец“ е признаването от държава членка на качеството на бежанец на гражданин на трета страна или на лице без гражданство;
[…]“.
14 Член 3 от Директивата разрешава държавите членки да приемат или да запазват по-благоприятни стандарти за определяне на лицата, които отговарят на условията за предоставяне на статут на бежанец, както и да определят съдържанието на международната закрила, доколкото тези стандарти са съвместими с Директивата.
15 Член 4 от Директивата, който се съдържа в глава II, озаглавена „Оценяване на молбите за международна закрила“, определя условията за оценяване на фактите и обстоятелствата и постановява в параграф 3:
„Оценяването на молбата за международна закрила следва да бъде извършено на лично основание, като се вземат под внимание следните елементи:
а) всички относими факти, свързани със страната на произход в момента на вземането на решение по молбата, включително и законите и подзаконовите актове на страната на произход, както и начинът на тяхното прилагане;
б) относими информации и документи, представени от молителя, включително и информации, позволяващи да се определи дали молителят е бил или би могъл да бъде обект на преследване […]
в) личният статут и личното положение на молителя, включително и такива фактори като неговото минало, неговият пол и неговата възраст, за да може да се определи дали актовете, на които молителят е бил или рискува да бъде изложен, биха могли да бъдат считани за преследване […], като се има предвид личното положение на молителя;
[…]“.
16 По силата на член 4, параграф 4 от Директивата фактът, че молител вече е бил преследван или е бил обект на директни заплахи за подобно преследване, е „сериозен признак за основателни опасения на молителя от преследване“, освен ако съществуват определени основания да се смята, че това преследване не би се повторило.
17 Член 6 от Директивата, включен в посочената глава ІІ и озаглавен „Субекти на преследванията или на тежките посегателства“, гласи:
„Субектите на преследванията или на тежките посегателства могат да бъдат:
а) държавата;
б) партии или организации, които контролират държавата или значителна част от нейната територия;
в) недържавни субекти, ако може да бъде доказано, че субектите, посочени в букви а) и б), включително и международните организации, не могат или не искат да предоставят закрила срещу преследванията или тежките посегателства по смисъла на член 7“.
18 Член 9 от Директивата, включен в глава ІІІ, озаглавена „Условия за качеството на бежанец“, дава определение на актовете на преследване в параграфи 1 и 2, като последните предвиждат:
„1. Актовете, считани за преследване по смисъла на член 1А от Женевската конвенция:
а) трябва да бъдат достатъчно сериозни по своето естество или по повторяемия си характер, за да представляват тежко нарушение на основните права на човека, и по-конкретно на правата, упражняването на които не е възможно да бъде ограничено по какъвто и да било начин по силата на член 15, параграф 2 от [ЕКПЧ], или
б) трябва да представляват съвкупност от различни мерки, включително и нарушения на правата на човека, която да бъде достатъчно тежка, за да засегне индивида по начин, сравним с посоченото в буква а).
- Актовете на преследване по смисъла на параграф1 могат да вземат по-конкретно следните форми:
а) физическо или психическо насилие […];
б) законови, административни, полицейски и/или съдебни мерки, които са дискриминационни сами по себе си или се прилагат по дискриминационен начин;
в) преследвания или наказания, които са несъразмерни или дискриминационни;
[…]“.
19 Член 9, параграф 3 от Директивата изисква връзка между мотивите за преследване, посочени в член 10 от нея, и актовете на преследване.
20 Член 10 от Директивата, озаглавен „Мотиви за преследване“, който също е включен в глава ІІІ, гласи в параграф 1:
„При оценяването на мотивите за преследване държавите членки вземат под внимание следните елементи:
[…]
б) понятието вероизповедание включва, по-конкретно, притежаването на теистични, нетеистични или атеистични убеждения, индивидуалното или колективното участие или въздържане от участие в частни или публични богослужения, други актове на вероизповедания или на изразяване на верски убеждения, както и форми на лично или обществено поведение, основаващи се на религиозни вярвания или наложени от тези вярвания;
[…]“.
21 В съответствие с член 13 от Директивата държава членка предоставя статут на бежанец на молителя, ако той отговаря по-специално на условията по членове 9 и 10 от Директивата.
Германското право
22 Член 16a, параграф 1 от Основния закон (Grundgesetz) гласи:
„Лицата, преследвани по политически причини, имат право на убежище“.
23 Член 1 от Закона за производството за предоставяне на убежище (Asylverfahrensgesetz) в редакцията му, публикувана на 2 септември 2008 г. (BGBl. 2008 I, стр. 1798, наричан по-нататък „AsylVfG“), гласи, че този закон се прилага по отношение на чужденци, търсещи закрила срещу политическо преследване по смисъла на член 16a, параграф 1 от Основния закон или закрила срещу преследване съгласно Женевската конвенция.
24 Член 2 от AsylVfG предвижда, че на националната територия ползващите се от право на убежище лица притежават статута, определен в Женевската конвенция.
25 Статутът на бежанец първоначално е уреден в член 51 от Закона за влизането и пребиваването на чужденци на федерална територия (Gesetz über die Einreise und den Aufenthalt von Ausländern im Bundesgebiet).
26 Със Закон за транспонирането на директивите на Европейския съюз в областта на правото на пребиваване и правото на убежище (Gesetz zur Umsetzung aufenthalts- und asylrechtlicher Richtlinien der Europäischen Union) от 19 август 2007 г. (BGBl. 2007 I, стр. 1970), в сила от 28 август 2007 г., Федерална република Германия транспонира Директивата наред с други директиви.
27 Понастоящем условията, за да се разглежда едно лице като бежанец, са определени в член 3 от AsylVfG. Съгласно параграф 1 от този член:
„Бежанец по смисъла на [Женевската конвенция] е чужденец, който е подложен на заплахи по смисъла на член 60, параграф 1 от Закона [за пребиваването, работата и интеграцията на чужденците на федерална територия (Gesetz über den Aufenthalt, die Erwerbstätigkeit und die Integration von Ausländern im Bundesgebiet), в редакцията му, публикувана на 25 февруари 2008 г. (BGBl. 2008 I, стр. 162, наричан по-нататък „Aufenthaltsgesetz“)] в държавата, на която е гражданин […]“.
28 Член 60, параграф 1, първо и пето изречение от Aufenthaltsgesetz гласи:
„В приложение на [Женевската] конвенция не се допуска принудително отвеждане на чужденец до границата за извеждането му от територията на страната в държава, в която животът или свободата му са застрашени по причина на неговата раса, вероизповедание, националност, принадлежност към определена социална група или политически възгледи. […]. За да се прецени наличието на преследване по смисъла на първото изречение, допълнително […] следва да се приложи член 4, параграф 4, както и членове 7—10 от [Директивата] […]“.
Споровете по главното производство и преюдициалните въпроси
29 През януари 2004 г. и август 2003 г. съответно Y и Z влизат в Германия, където търсят убежище и защита като бежанци.
30 В подкрепа на молбите си те посочват, че принадлежността им към мюсюлманската общност „Ахмадия“, която е ислямско реформаторско движение, ги е принудила да напуснат страната си на произход. В това отношение по-специално Y твърди, че в неговото село неколкократно група лица са му нанасяли побой и са го замеряли с камъни на мястото за молитва. Тези лица го заплашили със смърт и се оплакали от него в полицията поради това, че обиждал пророка Мохамед. Z посочва, че е бил малтретиран и лишен от свобода заради религиозните си убеждения.
31 От актовете за преюдициално запитване е видно, че член 298 С от пакистанския наказателен кодекс предвижда, че принадлежащите към религиозната общност „Ахмадия“ се наказват с лишаване от свобода до три години или с глоба, в случай че декларират, че са мюсюлмани, и определят като ислям своето вероизповедание, което проповядват или разпространяват, или ако призовават други лица да го приемат. Освен това съгласно член 295 C от същия Наказателен кодекс който оскърбява името на пророка Мохамед, се наказва със смърт или доживотен затвор и глоба.
32 С решения от 4 май и 8 юли 2004 г. Bundesamt отхвърля молбите за убежище на Y и Z като неоснователни и установява, че не са налице условията за получаване на статут на бежанец.
33 В своите решения Bundesamt установява също че няма никаква пречка съгласно приложимия национален закон за експулсиране на Y и Z в Пакистан и че същите подлежат на експулсиране към тази държава. В мотивите на своите решения Bundesamt най-вече установява, че няма достатъчно елементи, позволяващи да се приеме, че съответните молители са напуснали страната си на произход, тъй като са имали основателни опасения от преследване в нея.
34 Y подава жалба пред Verwaltungsgericht Leipzig (Административен съд Лайпциг), който с решение от 18 май 2007 г. отменя решението на Bundesamt, постановено по отношение на него, и разпорежда на посочения орган да приеме, че същият отговаря като бежанец на условията за забрана за експулсиране в Пакистан.
35 Z оспорва решението на Bundesamt пред Verwaltungsgericht Dresden (Административен съд Дрезден). С решение от 13 юли 2007 г. посоченият съд отхвърля жалбата му, като приема, че същият не е напуснал страната си на произход по причина на основателно опасение от преследване.
36 С решения от 13 ноември 2008 г. Sächsisches Oberverwaltungsgericht (Върховен административен съд на провинция Саксония) съответно:
– отхвърля въззивната жалба на Bundesbeauftragter für Asylangelegenheiten (Федерален комисар по убежището, наричан по-нататък „Bundesbeauftragter“) срещу първоинстанционното решение по делото на Y и
– изменя първоинстанционното решение, постановено по въззивната жалба на Z, и задължава Bundesamt да приеме, че Z отговаря на условията по член 60, параграф 1 от Aufenthaltsgesetz и че при това положение експулсирането му в Пакистан е забранено, тъй като той е бежанец.
37 Тази юрисдикция приема по-специално че личните заплахи с преследване срещу Y и Z преди заминаването им от Пакистан нямат особено значение. От значение е, че като действащи членове на „Ахмадия“ в Пакистан те били изложени на риск от колективно преследване по смисъла на член 60, параграф 1 от Aufenthaltsgesetz.
38 Всъщност, ако се върнели в Пакистан, нямало да могат да продължат да практикуват своята религия публично, без да се изложат на риск от преследване, който трябва да се отчита за целите на производството за предоставяне на убежище, имащо за цел да установи дали трябва да им бъде предоставен статут на бежанци.
39 В решенията си от 13 ноември 2008 г. Sächsisches Oberverwaltungsgericht приема, че положението в Пакистан представлява тежко нарушение на свободата на вероизповедание по отношение на ахмадист в тази държава, който стриктно спазва своята религия и за когото публичната проява на това вероизповедание е част от неговите убеждения. С оглед на много тежките санкции, които го застрашават, и многобройните напълно несмущавани нападения, извършени от екстремистки групировки, здравият разум повелявал ахмадистите да се въздържат от всякакви публични прояви на своето вероизповедание.
40 Според констатациите на Sächsisches Oberverwaltungsgericht, Y и Z са силно отдадени на своето вероизповедание, като в Пакистан активно го практикуват. В Германия те продължават да практикуват вероизповеданието си и считат публичното изповядване на своята религия за необходимо за запазване на религиозната им идентичност.
41 Bundesamt и Bundesbeauftragter подават ревизионни жалба срещу посочените решения до Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд), като посочват, че въззивната юрисдикция тълкува твърде широко приложното поле на член 9 и на член 10, параграф 1, буква б) от Директивата.
42 Като се позовават на действащата в Германия съдебна практика преди транспонирането на Директивата през 2007 г., по силата на която се приема наличието на преследване по смисъла на правото на убежище единствено в случай на посегателство срещу „същината“ на свободата на вероизповедание, но не и в случай на ограничаване на публичното практикуване на религията, те считат, че наложените в Пакистан ограничения на ахмадистите, отнасящи се до публичното практикуване на тяхното вероизповедание, не съставляват посегателство над „същината“, посочена по-горе.
43 Освен това според Bundesamt и Bundesbeauftragter констатациите на Sächsisches Oberverwaltungsgericht относно начина, по който Y и Z практикуват своята религия в Германия, не позволяват да се приеме, че те не могат да се откажат от някои практики, които не са част от „същината“ на религиозната дейност.
44 Според запитващата юрисдикция делата, с които е сезирана, се отнасят до въпроса какви конкретни посегателства на свободата на религия по смисъла на член 9 ЕКПЧ могат да доведат до признаване на статута на бежанец по смисъла на член 2, буква г) от Директивата. Макар да приема, че посегателствата над свободата на религията могат да представляват „тежко нарушение“ на основните права на човека по смисъла на член 9, параграф 1, буква а) от Директивата, тя се съмнява, че е възможно и други посегателства над свободата на религията, освен засягащите основните елементи от религиозната идентичност на заинтересуваното лице, да породят предположение за наличието на преследване, релевантно за целите на предоставяне на статута на бежанец.
45 При тези обстоятелства Bundesverwaltungsgericht решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси, които са почти идентични по дело C‑71/11 и по дело C‑99/11:
„1) Следва ли член 9, параграф 1, буква а) от [Директивата] да се тълкува в смисъл, че не всяко посегателство върху свободата на вероизповеданието, с което се нарушава член 9 ЕКПЧ, непременно представлява акт на преследване по смисъла на първата [от тези] разпоредб[и], а обратно на това, за да е налице тежко нарушение на свободата на вероизповеданието, като едно от основните права на човека, е необходимо да се засяга нейната същина?
2) При положителен отговор на първия въпрос:
- a) Същината на свободата на вероизповеданието обхваща ли единствено изповядването и практикуването на вярата по домовете или при съседи, или обратно, акт на преследване по смисъла на член9, параграф1, буква а) от Директива[та] може да е налице и когато в резултат на публичното практикуване на вероизповеданието в държавата по произход се поставят в опасност животът, телесната неприкосновеност или физическата свобода, което кара молителя да се откаже от подобно публично практикуване на своето вероизповедание?
б) В хипотезата, при която в същината на свободата на вероизповеданието биха могли да се включват и определени религиозни практики на обществени места:
– за да се приеме, че е налице тежко посегателство на свободата на вероизповеданието, достатъчно ли е молителят да възприема този начин на практикуване на своето вероизповедание за необходим, за да съхрани религиозната си идентичност,
– или освен това се изисква и религиозната общност, към която принадлежи молителят, да възприема тази религиозна практика за централен елемент от религиозното си учение,
– или пък може да се стигне и до допълнителни ограничения на свободата на вероизповеданието в резултат на други обстоятелства, като например общата ситуация в държавата по произход?
3) При утвърдителен отговор на първия въпрос:
Налице ли са основателни опасения от преследване по смисъла на член 2, буква в) от Директива[та], когато се установи, че след връщането си в държавата по произход молителят ще предприеме религиозни действия, които не са част от същината на свободата на вероизповеданието, независимо че от това ще възникне опасност за неговия живот, телесна неприкосновеност или физическа свобода, или обратно, следва да се очаква, че молителят ще се откаже от подобни действия?“.
46 С определение на председателя на Съда от 24 март 2011 г. делата C‑71/11 и C‑99/11 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството и с оглед на постановяването на решението.
По преюдициалните въпроси
Предварителни бележки
47 От съображения 3, 16 и 17 от Директивата е видно, че Женевската конвенция представлява крайъгълен камък на международноправния режим за закрила на бежанците и че разпоредбите ѝ относно условията за предоставяне и съдържанието на статута на бежанец са приети с оглед на подпомагането на компетентните органи на държавите членки в прилагането на тази конвенция въз основа на общи критерии и понятия (Решение от 2 март 2010 г. по дело Salahadin Abdulla и др., C‑175/08, C‑176/08, C‑178/08 и C‑179/08, Сборник, стр. I‑1493, точка 52, както и Решение от 17 юни 2010 г. по дело Bolbol, C‑31/09, Сборник, стр. I‑5539, точка 37).
48 При това положение разпоредбите на Директивата трябва да се тълкуват в светлината на нейната обща структура и предназначение при зачитане на Женевската конвенция и съответните други договори по член 78, параграф 1 ДФЕС. Както произтича от съображение 10 от Директивата, тълкуването трябва също така да зачита правата, признати в Хартата (вж. в този смисъл Решение по дело Salahadin Abdulla и др., посочено по-горе, точки 53 и 54, Решение по дело Bolbol, посочено по-горе, точка 38 и Решение от 21 декември 2011 г. по дело N.S. и др., C‑411/10 и C‑493/10, Сборник, стр. I‑13905, точка 75).
По първия и втория въпрос
49 С първите си два въпроса по всяко от делата, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 9, параграф 1, буква а) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че всяко посегателство върху свободата на религия, което нарушава член 10, параграф 1 от Хартата, може да представлява „акт на преследване“ по смисъла на посочената разпоредба от Директивата и дали следва да се провежда разграничение в това отношение между „същината“ на свободата на религия и външното ѝ проявление.
50 В това отношение следва да се напомни, че съгласно член 2, буква в) от Директивата „бежанец“ по-специално е гражданин на трета страна, който се намира извън страната, на която е гражданин, „поради основателните си опасения от преследване“ по причина на своята раса, вероизповедание, националност, политическите си възгледи или принадлежността си към определена социална група и който не може или „поради тези опасения“ не желае да се обърне за „закрила“ към тази страна.
51 В този смисъл поради съществуващи в страната на произход на съответния гражданин обстоятелства и действието на субектите на преследване той трябва да е изправен пред основателни опасения от преследване, насочено лично срещу него, най-малко поради един от петте мотива, изброени в Директивата и Женевската конвенция, като един от тях е неговото „вероизповедание“.
52 В съответствие с член 13 от Директивата съответната държава членка предоставя статут на бежанец на молителя, ако той отговаря на условията, предвидени по-специално в членове 9 и 10 от нея.
53 Член 9 от Директивата определя елементите, които позволяват актовете да се считат за преследване. В това отношение член 9, параграф 1, буква а) от Директивата, на който се позовава запитващата юрисдикция в първите си два въпроса, уточнява, че съответните деяния трябва да бъдат „достатъчно сериозни“ по своето естество или по повторяемия си характер, за да представляват „тежко нарушение на основните права на човека“, и по-конкретно на абсолютните права, за които няма никаква възможност за дерогация по силата на член 15, параграф 2 от ЕКПЧ.
54 Освен това член 9, параграф 1, буква б) от Директивата уточнява, че за преследване също следва да се счита съвкупност от различни мерки, включително и нарушения на правата на човека, която е бъде „достатъчно тежка“, за да засегне индивида по начин, „сравним“ с посоченото в член 9, параграф 1, буква а) от Директивата.
55 Член 9, параграф 3 от Директивата уточнява, че трябва да има връзка между мотивите за преследване, сред които е свързаният с „вероизповедание“ и определен в член 10, параграф 1, буква б) от Директивата, и актовете на преследване.
56 Правото на свобода на религията, закрепено в член 10, параграф 1 от Хартата, отговаря на правото, гарантирано с член 9 от ЕКПЧ.
57 Свободата на религията е една от основите на демократичното общество и е основно право на човека. Посегателството над правото на свобода на религията може да бъде толкова сериозно, че да се приравни на случаите, посочени в член 15, параграф 2 от ЕКПЧ, на които неизчерпателно се позовава член 9, параграф 1 от Директивата при определяне по-специално на това кои деяния трябва да се считат за преследване.
58 Същевременно това изобщо не означава, че всяко посегателство над правото на свобода на религията, гарантирано с член 10, параграф 1 от Хартата, представлява акт на преследване, който би задължил компетентните органи да предоставят статут на бежанец по смисъла на член 2, буква г) от Директивата на лицето, изложено на въпросното посегателство.
59 Напротив, от текста на член 9, параграф 1 от Директивата е видно, че е необходимо наличието на „тежко нарушение“ на споменатата свобода, засягащо значително съответното лице, за да могат съответните деяния да се считат за преследване.
60 В този смисъл поначало се изключват деянията, които представляват предвидени в закона ограничения на упражняването на основното право на свобода на религията по смисъла на член 10, параграф 1 от Хартата, които обаче не нарушават това право, тъй като попадат под действието на член 52, параграф 1 от Хартата.
61 Деянията, чиято тежест — макар да нарушават признатото с член 10, параграф 1 от Хартата право — не е равностойна на нарушаването на основните права на човека, упражняването на които не е възможно да бъде ограничено по какъвто и да било начин по силата на член 15, параграф 2 от ЕКПЧ, също не могат да се считат за преследване по смисъла на член 9, параграф 1 от Директивата и на член 1А от Женевската конвенция.
62 За да се определят конкретно деянията, които могат да се считат за преследване по смисъла на член 9, параграф 1, буква а) от Директивата, не следва да се прави разграничение между деянията, които биха засегнали „същината“ („forum internum“) на основното право на свобода на религията, което не би обхванало публичните религиозни дейности („forum externum“), и деянията, които не биха засегнали твърдяната „същина“.
63 Това разграничение не е съвместимо с широкото определение на понятието „вероизповедание“, което Директивата дава в член 10, параграф 1, буква б), включвайки всички негови съставни елементи — публични, частни, колективни или индивидуални. Деянията, които могат да съставляват „тежко нарушение“ по смисъла на член 9, параграф 1, буква а) от Директивата, включват сериозни деяния, които накърняват свободата на молителя не само да практикува своята вяра в частното си обкръжение, но и да се ползва от свързани с нея публични прояви.
64 Това тълкуване е в състояние да осигури приложно поле на член 9, параграф 1 от Директивата, в което компетентните органи могат да оценяват всякакви деяния, засягащи основното право на свобода на религията, за да установят дали поради своето естество или повторяемия си характер са достатъчно сериозни, за да могат да се считат за преследване.
65 От това следва, че деянията, които поради присъщата им сериозност, в съчетание с тежестта на последиците от тях за засегнатото лице, могат да се считат за преследване, трябва да се определят не в зависимост от елемента от свободата на религия, който е накърнен, а в зависимост от естеството на репресията, упражнявана върху заинтересуваното лице и в зависимост от нейните последици, както отбелязва генералният адвокат в точка 52 от своето заключение.
66 Следователно сериозността на мерките и на санкциите, които са наложени или могат да бъдат наложени по отношение на заинтересуваното лице, определя дали нарушението на правото, гарантирано от член 10, параграф 1 от Хартата, съставлява преследване по смисъла на член 9, параграф 1 от Директивата.
67 При това положение нарушението на правото на свобода на религията може да съставлява преследване по смисъла на член 9, параграф 1, буква а) от Директивата, когато поради упражняването на тази свобода в страната си на произход търсещият убежище носи реален риск, по-специално от преследване или от подлагане на нечовешко или унизително третиране или наказание от някой от субектите, посочени в член 6 от Директивата.
68 Следва да се уточни във връзка с това, че когато в съответствие с член 4, параграф 3 от Директивата компетентният орган извършва оценяването на молбата за международна закрила на лично основание, той следва да вземе под внимание всички актове, на които молителят е бил или рискува да бъде изложен, за да определи дали предвид неговото лично положение тези актове могат да се считат за преследване по смисъла на член 9, параграф 1 от Директивата.
69 Като се има предвид, че понятието „вероизповедание“, определено в член 10, параграф 1, буква б) от Директивата, включва и участието в публични богослужения, индивидуално или колективно, забраната за такова участие може да съставлява достатъчно сериозно деяние по смисъла на член 9, параграф 1, буква а) от Директивата, а следователно и преследване, когато в съответната страна на произход тя поражда реален риск за молителя, по-специално от преследване или от подлагане на нечовешко или унизително третиране или наказание от страна на някой от субектите по член 6 от Директивата.
70 Оценяването на този риск от страна на компетентния орган изисква отчитане на поредица обективни и субективни обстоятелства. Субективното обстоятелство, че спазването на определена публична религиозна практика, която е предмет на оспорените ограничения, е особено важно за заинтересуваното лице за целите на съхраняване на неговата религиозна идентичност, е релевантно при преценката на нивото на риск, на който молителят би бил изложен в страната си на произход по причина на своята религия, макар и спазването на подобна религиозна практика да не съставлява основен елемент за съответната религиозна общност.
71 Всъщност от текста на член 10, параграф 1, буква б) от Директивата е видно, че полето на защита във връзка с мотива за преследване, свързан с вероизповеданието, обхваща както формите на лично или колективно поведение, които лицето счита за необходими за самото него, а именно „основаващи се на религиозни вярвания“, така и предписаните от религиозната доктрина, а именно такива, които са „наложени от тези вярвания“.
72 С оглед на изложените по-горе съображения в тяхната цялост на първия и втория въпрос, отправени по всяко от двете дела, следва да се отговори, че член 9, параграф 1, буква а) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че:
– не всяко посегателство над свободата на религия, което нарушава член 10, параграф 1 от Хартата, може да съставлява „акт на преследване“ по смисъла на посочената разпоредба от Директивата,
– наличието на такъв акт на преследване може да се дължи на посегателство над външното проявление на тази свобода и
– за да преценят дали посегателство над правото на свобода на религията, което нарушава член 10, параграф 1 от Хартата, може да съставлява „акт на преследване“, компетентните органи трябва да проверят с оглед на личното положение на заинтересуваното лице дали поради упражняването на тази свобода в страната си на произход то е изложено на реален риск, по-специално да бъде преследвано или подложено на нечовешко или унизително третиране или наказание от страна на някой от субектите по член 6 от Директивата.
По третия въпрос
73 С третия въпрос по всяко от делата запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 2, буква в) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че опасението на молителя от преследване е основателно, когато той може да избегне опасността от преследване в страната си на произход, като се откаже от извършването на определени религиозни действия.
74 За да се отговори на този въпрос, трябва да се отбележи, че той разглежда положение, при което молителят, както в главните производства, все още не е бил преследван или не е бил обект на директни заплахи за преследване по причина на неговото вероизповедание.
75 Именно липсата на подобен „сериозен признак за основателни опасения“ на молителите по смисъла на член 4, параграф 4 от Директивата е в основата на нуждата на запитващата юрисдикция да установи до каква степен молителят, когато не може да основе опасенията си върху вече осъществено заради религията му преследване, би имал възможност след завръщането си в страната на произход да изисква по-нататъшното избягване на реалния риск от преследване.
76 В това отношение следва да се приеме, че в рамките на системата на Директивата, когато в съответствие с член 2, буква в) от нея преценяват дали молителят има основателни опасения от преследване, компетентните органи определят дали установените обстоятелства представляват или не заплаха, поради която съответното лице може с основание да се опасява с оглед на личното си положение, че действително спрямо него ще бъдат извършени актове на преследване.
77 Преценката дали рискът е голям, която трябва във всички случаи да се прави бдително и предпазливо (Решение по дело Salahadin Abdulla и др., посочено по-горе, точка 90), се основава единствено на конкретната оценка на фактите и обстоятелствата в съответствие с правилата, съдържащи се по-специално в член 4 от Директивата.
78 Никое от посочените правила не сочи, че при преценката дали е налице голям риск спрямо лицето действително да бъдат извършени актове на преследване при определена обстановка, би трябвало да се вземе предвид възможността на молителя да избегне риска от преследване, като се откаже от разглежданата религиозна практика, и следователно от закрилата, която Директивата цели да му гарантира чрез признаването на статута на бежанец.
79 Ето защо, след като се установи, че след завръщане в страната на произход религиозната практика излага заинтересуваното лице на реален риск от преследване, следва на това лице да се предостави статут на бежанец в съответствие с член 13 от Директивата. Обстоятелството, че то би могло да избегне риска, като се откаже от някои религиозни действия, по принцип е ирелевантно.
80 С оглед на изложените съображения на третия отправен по всяко от двете дела въпрос следва да се отговори, че член 2, буква в) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че опасението на молителя от преследване е основателно, след като предвид личното му положение компетентните органи приемат, че е обосновано да се счита, че след завръщането си в страната на произход то ще извършва религиозни действия, които го излагат на реален риск от преследване. При оценката на молбата за получаване на статут на бежанец на лично основание посочените органи не следва да очакват от молителя да се откаже от своите религиозни действия.
По съдебните разноски
81 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:
1) Член 9, параграф 1, буква а) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, трябва да се тълкува в смисъл, че:
– не всяко посегателство над свободата на религия, което нарушава член 10, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да съставлява „акт на преследване“ по смисъла на посочената разпоредба от Директивата,
– наличието на такъв акт на преследване може да се дължи на посегателство над външното проявление на тази свобода и
– за да преценят дали посегателство над правото на свобода на религията, което нарушава член 10, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да съставлява „акт на преследване“, компетентните органи трябва да проверят с оглед на личното положение на заинтересуваното лице дали поради упражняването на тази свобода в страната си на произход то е изложено на реален риск, по-специално да бъде преследвано или подложено на нечовешко или унизително третиране или наказание от страна на някой от субектите по член 6 от Директива 2004/83.
2) Член 2, буква в) от Директива 2004/83 трябва да се тълкува в смисъл, че опасението на молителя от преследване е основателно, след като предвид личното му положение компетентните органи приемат, че е обосновано да се счита, че след завръщането си в страната на произход то ще извършва религиозни действия, които го излагат на реален риск от преследване. При оценката на молбата за получаване на статут на бежанец на лично основание посочените органи не следва да очакват от молителя да се откаже от своите религиозни действия.
Подписи
