Автор: Валерия Иларева
Редактор: Валерия Иларева
За разлика от включващите клаузи, които определят критериите, на които едно лице трябва да отговаря, за да бъде признато за бежанец, прекратяващите и изключващите клаузи в бежанското право имат негативно значение.
Прекратяващите клаузи посочват основанията, при които международната закрила се прекратява, тъй като лицето е престанало да се нуждае от нея. По своята същност, международната закрила е временна закрила, която замества националната закрила от държавата на гражданство или на предишно обичайно местопребиваване. Поради това бежанското право предвижда основания за прекратяване (преустановяване) на статута на международна закрила, когато промените в държавата на произход са от съществен и постоянен характер.
Изключващите клаузи посочват обстоятелствата, при които едно лице се изключва от международната закрила, въпреки че отговаря на положителните предпоставки на включващите клаузи. Изключващите клаузи са три основни вида. Първият вид (член 1 D от Женевската конвенция за статута на бежанците) се отнасят до лица, които вече получават закрила от Организацията на Обединените нации. Вторият вид (член 1 Е от Женевската конвенция за статута на бежанците) се отнася до лица, за които се счита, че не се нуждаят от международна закрила. Третият вид (член 1 F от Женевската конвенция за статута на бежанците) се отнася до лица, които не заслужават международна закрила. Поради негативния ефект върху правната сфера на своите адресати, тези клаузи са с изчерпателен характер и следва да се тълкуват стеснително.
В бежанското право има и разписан процедурен ред и материалноправни основания за отнемане (отмяна) на предоставената закрила, ако фактите, водещи до изключването, станат известни след предоставянето на статут. Също така, член 32 и член 33 (2) от Женевската конвенция за статута на бежанците предвиждат хипотези, при които едно лице може да стане заплаха за националната сигурност или обществения ред, след получаване на международната закрила.
Внимание заслужава систематичното място на изключващите клаузи по отношение на включващите клаузи в уредбата на бежанското право. Изключването винаги е след включването, тоест, тези клаузи са приложими, само ако решаващият орган е установил, че лицето отговаря на критериите за предоставяне на международна закрила. В противен случай, ако случаят не попада в обхвата на включващите клаузи, закрила просто така или иначе не се предоставя. Посочената последователност на производството има и друго практическо значение. Възможни са случаи, при които, въпреки че лицето попада в хипотезата на изключваща клауза, връщането му в страната на произход не е разрешено поради абсолютната забрана на изтезанието и нечовешкото и унизително отнасяне съгласно, например, член 3 от ЕКПЧ или член 4 от ХОПЕС. Юридическите задължения на Република България следва да се познават и прилагат в своята комплексна цялост. Именно този факт се отчита от член 44а от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), който предвижда забрана за експулсиране на чужденец в държава, в която животът и свободата му са застрашени и той е изложен на опасност от преследване, изтезание или нечовешко или унизително отношение. Прилагането на тази разпоредба на практика, обаче, все още е изключително затруднено. На първо място, съгласно ЗЧРБ, обжалването на заповедите за експулсиране не спира изпълнението им. На второ място, държавата, в която лицето ще бъде експулсирано, не се посочва в заповедта. Тази национална уредба е основание за редица осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека спрямо България заради нарушаване на правото на ефективни средства за защита.
Настоящата глава обръща внимание и на въпроса за имиграционното задържане (което ЗЧРБ нарича „принудително настаняване“), тъй като обикновено заповедите за експулсиране са придружени от заповеди за задържане на лицата.
Темата за националната сигурност засилва своята актуалност и присъства ярко в обществения дискурс относно бежанците. Опазването на националната сигурност безспорно е висша ценност и общ интерес. Не бива да забравяме, че част от националната сигурност е „демократичното функциониране на институциите и основните права и свободи на гражданите“[1]. Опасно е общественият натиск за отчитане на дейност и резултати да се използва като претекст за злоупотреби с човешките права. Съдебната практика показва, че властите могат са се изкушат да правят преценки, които впоследствие се оказват прибързани и недоказани. В такива случаи именно националната сигурност остава незащитена.
[1] Легална дефиниция на понятието „национална сигурност“ според член 2 от Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност
