Автор: Валерия Иларева
Редактор: Валерия Иларева
Бележка на автора: По делото ЕСПЧ приема, че ако заповедта за експулсиране на жалбоподателя е била изпълнена, то би било налице нарушение на член 3 от Конвенцията; приема, че е налице нарушение на член 13 и член 5 § 1 от Конвенцията (ЕКПЧ).
Фактите по делото Auad срещу България са, че на жалбоподателя е бил предоставен хуманитарен статут в Република България поради реална опасност той да се изправи пред малтретиране или смърт в Ливан. След това по отношение на него е издадена заповед за експулсиране на основание, че той представлява сериозна заплаха за националната сигурност. Жалбоподателят е задържан за изпълнение на заповедта за експулсиране в рамките на максимално допустимия срок за имиграционно задържане от 18 месеца. В националното производство по обжалване на заповедта за експулсиране Върховният административен съд на Република България намира изявлението на жалбоподателя за риска, пред който той ще се изправи, ако трябва да бъде върнат в Ливан, „без значение за производството“, тъй като чужденецът представлява заплаха за националната сигурност. В тази връзка ЕСПЧ отбелязва (параграф 101 от Решението):
„Решението на Върховния административен съд (ВАС) не само не подпомага Съда при оценката на риска, но такъв подход не може да се счита и за съвместим с необходимостта за независим и строг контрол относно същността на страховете на жалбоподателя, които са ясно защитими в светлината на становището, представено от Държавната агенция за бежанците (виж параграф 11 по-горе).“
Бележка на автора: Във връзка с практическото приложение на чл.44а от ЗЧРБ, Европейският съд по правата на човека констатира (параграфи 105-107 от Решението):
„105. В становището си Правителството посочва забраната в член 44а от Закона за чужденците от 1998 г. (виж параграф 38 по-горе). То обяснява, че практиката в такива случаи е властите да проверят случая, когато изпълняват заповед за експулсиране, и че Министерството на външните работи води актуализиран списък на сигурни трети страни, които биха могли да приемат физически лица в положението на жалбоподателя. Въпреки това Съдът не счита, че изявлението на правителството би могло да се разглежда като обвързващо уверение, че жалбоподателят няма да бъде експулсиран в Ливан по две причини. Първо, противно на уверенията, дадени от френското правителство в Бутани (цитирано по-горе, § § 20 и 42), в настоящия случай правителството не декларира, че жалбоподателят няма да бъде експулсиран в Ливан, а просто казва, че мястото ще бъде разгледано по време на изпълнението на заповедта за експулсиране. На второ място, твърдението на правителството не е основано на или отразено в задължителен правен акт (за разлика от Бутани, цитирано по-горе, § § 19-20 и 47-48) и не е ясно дали може да се обвърже органите, отговорни за изпълнението на заповедта за експулсиране (виж, съответно, Шамаев и други, цитирано по-горе, § § 344-45).
- Основната загриженост на Съда е дали съществуват ефективни гаранции, които защитават жалбоподателя срещу произволно връщане, било то пряко или косвено, в страната, от която той е избягал (виж МСС срещу Белгия и Гърция [GC], № 30696/09, § 286, 21 януари 2011 г.). Той не е убеден, че ако и когато продължат с експулсирането на жалбоподателя, българските власти ще разгледат с необходимата строгост въпроса дали завръщането му в Ливан ще го изложи на риск от малтретиране, забранено по силата на член 3 (разлика от M.H. срещу Швеция (декември), № 10641/08, § § 25 и 41, 21 октомври 2008 г.). Правителството не предостави никакви подробности за начина, по които имиграционните власти прилагат член 44а при изпълнението на заповедите за експулсиране, както и не даде никакви конкретни примери. Законът за чужденците от 1988 г. и правилникът по прилагането му не дават отговор на този въпрос и там не се съобщава за такива случаи (виж параграф 38 по-горе). По този начин остава неясно чрез позоваване на какви стандарти и въз основа на каква информация властите ще направят констатация, ако има такава, на риска, пред който е изправен жалбоподателят, ако бъде експулсиран в Ливан. Няма също така никаква индикация, ако властите решат да изпратят жалбоподателя трета страна, дали те правилно ще проучат дали той от своя страна няма да бъде изпратен от там до Ливан, без да се обръща подобаващо внимание на риска от малтретиране. Съдът потвърждава, че съгласно съдебната практика експулсирането в страна посредник не засяга отговорността на експулсиращата държава да гарантира, че жалбоподателят няма да бъде изложен на третиране в нарушение на член 3 в резултат на решението за експулсиране (виж TI срещу Обединеното кралство, цитирано по-горе; Салах Шеекх, цитирано по-горе, § 141, KRS срещу на Обединеното кралство (реш.), № 32733/08, 2 декември 2008 г.; Абдулхани и Карминия, цитирано по-горе, § 88; Бабар Ахмад и други, цитирано по-горе, § § 113-16; и МСС срещу Белгия и Гърция, цитирано по-горе, § § 338-61).
- Липсата на правна рамка за осигуряване на достатъчни гаранции в тази област позволява на Съда да заключи, че има съществени основания да се счита, че съществува риск за жалбоподателя от нарушение на правата му съгласно член 3, (виж, съответно, Абдулхани и Карминия, цитирано по-горе, § 89). В тази връзка Съдът счита, че е необходимо да повтори, че сериозността и необратимият характер на потенциалните последствия са такива, че въпросът призовава за строг контрол.“
„120. За разлика от това констатациите на Съда в параграфи 101‑103 по-горе показват, че твърдението на жалбоподателя, съгласно член 3, е обосновано. Той е имал право на ефективна правна защита в това отношение. Идеята за ефективната правна защита в такива обстоятелства има два компонента. На първо място, тя императивно изисква непосредствен, независим и строг контрол на твърдението, че са налице съществени основания за страх от реален риск от третиране, противоречащо на член 3 (виж МСС срещу Белгия и Гърция, цитирано по-горе, § 293, с по-нататъшни препратки). Този контрол трябва да се извършва без оглед на това, което лицето може да е направило, за да се издаде заповед за експулсиране или на вероятна заплаха за националната сигурност на експулсиращата държава (виж Чахал, цитирано по-горе, 151). Второто изискване е, че въпросното лице трябва да има достъп до средства за правна защита с автоматичен суспензивен ефект (виж Чонка срещу Белгия, № 51564/99, § § 81-83, ECHR 2002-I, и Гебремехдин [Габермадхайн] срещу Франция, № 25389/05, § 66, ECHR 2007-II; Муминов срещу Русия, № 42502/06, § 101, 11 декември 2008 г.; Абдокани и Каримния, цитирано по-горе, § 108, и МСС срещу Белгия и Гърция, цитирано по-горе, § 293).“
Бележка на автора: От изключително важно значение за бъдещата съдебна практика в България и национална законодателна уредба са конкретните препоръки, които ЕСПЧ прави, за изменения в българското законодателство така, че то да отговаря на ЕКПЧ:
“138. В конкретния случай, с оглед на сериозния и необратим характер на последствията от експулсирането на чужденци към страни, където те могат да бъдат изправени пред малтретиране и очевидната липса на достатъчно гаранции в българското законодателство в това отношение, се оказва необходимо Правителството да се подпомогне при изпълнението на задължението си по член 46, § 1 от Конвенцията.
- 139. Като взе предвид констатациите си по членове 3, 5 § 1 и 13 от Конвенцията, Съдът е на мнение, че общите мерки при изпълнението на това решение трябва да включва такива изменения в Закона за чужденците от 1998 г. или други актове от българското законодателство и такава промяна на административната и съдебната практика в България, с която да се гарантира, че: (а) съществува механизъм, според който компетентните органи да обмислят сериозно, когато има защитимо искане в това отношение, рисковете, пред които е вероятно чужденец да се изправи в резултат на експулсиране по причина на националната сигурност, поради общата ситуация в страната на местоназначението и неговите конкретни обстоятелства, (б) страната на местоназначението трябва винаги да се посочва в правния обвързващ акт и промяната на местоназначението трябва да подлежи на обжалване по съдебен ред, (в) горният механизъм следва да даде възможност за разглеждане на въпроса дали, ако бъде изпратено в трета страна, заинтересованото лице може да бъде изправено пред риска да бъде изпратено от тази страна в страната на произход, без да се окаже дължимото внимание относно риска от малтретиране, (г) когато е направено защитимо твърдение относно наличието на съществен риск от смърт или малтретиране в страната на местоназначението в производство по обжалването на експулсирането, то това правно обжалване следва да има автоматичен суспензивен ефект в очакване на резултатите от разглеждането на искането, и (д) твърденията за наличието на сериозен риск от смърт или малтретиране в страната на местоназначението следва да бъдат разглеждани строго от съдилищата.”
- Дело Chahal срещу Обединеното кралство, Жалба № 22414/93, Решение на ЕСПЧ от 15 ноември 1996г.
Бележка на автора: Това е настолно решение на ЕСПЧ относно абсолютния характер на забраната за изтезания и нечовешко и унизително отнасяне съгласно член 3 от ЕКПЧ, която не допуска изключения, дори при съображения, свързани с националната сигурност. Съдът се произнася, че експулсирането може да доведе до нарушение на член 3 от ЕКПЧ, ако съществуват сериозни основания да се смята, че лицето ще бъде изложено на реален риск от изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание в приемащата страна. ЕСПЧ приема, че в този случай член 3 от ЕКПЧ включва задължение лицето да не се експулсира в тази страна.
“95. По делото “Шахал”, Съдът намира, че дори да бъдат използвани поверителни материали, засягащи националната сигурност, това не освобождава властите от ефективен съдебен контрол върху задържането. Съдът обръща внимание на информацията, че в други държави съществуват способи, които могат да бъдат използвани, така че да съвместяват основателно безпокойство за същността и източниците на разузнаването и същевременно да дават на лицата съществените гаранции на съдебното производство.”
“123. Дори когато е заплашена националната сигурност, концепциите за законност и правова държава в едно демократично общество изискват мерките, засягащи основните права на човека, да са предмет на състезателна процедура пред независим орган, компетентен да разгледа основанието и доказателствата за решението, като при необходимост може да има процедурни ограничения за използването на класифицирана информация (вж. решенията по същество, цитирани в параграф 119 по-горе).”
„43. Съдът първо отбелязва, че докато решението за експулсиране на първия тъжител гласи, че мярката се взема понеже той е породил опасност за националната сигурност, в последвалото производство по съдебно преразглеждане се оказва, че единственият факт служещ като основа за тази преценка – с която и двете нива на съда са напълно съгласни, е неговото евентуално въвличане в незаконния трафик с наркотици съвместно с известен брой български граждани (вижте алинеи 6, 14 и 16 по-горе). Вярно е че е невъзможно понятието “национална сигурност” да бъде изчерпателно дефинирано (вижте Есбестър срещу Великобритания, № 18601/91, решение на Комисията от 2 април 1993 г., недокладвано; Хюит и Хармън срещу Великобритания, № 20317/92, решение на Комисията от 1 септември 1993 г., недокладвано; и Кристи срещу Великобритания, № 21482/93, решение на Комисията от 27 юни 1994 г., DR 78‑A, стр. 119, в стр. 134). То може наистина да е много широко, с голям обем оставен за преценяване от изпълнителната власт, която да прецени какво е в интереса на сигурността. Това обаче не означава, че неговите граници може да бъдат разтеглени извън същностното му значение (вижте, внасяйки нужните изменения, Асоциация за европейска интеграция и правата на човека и Екимджиев, цитирано по-горе, § 84). Едва ли може да се каже, при каквото и да е разумно определение на термина, че деянията в които се подозира първия тъжител – колкото и да са тежки, като се знае за опустошителното въздействие на наркотиците върху живота на хората, са били в състояние да посегнат на националната сигурност на България, или биха могли да послужат като солидна база от факти за заключението, че ако не бъде експулсиран, той би представлявал риск за националната сигурност за в бъдеще.“
Бележка на автора: Пакистанският гражданин Али Раза е съпруг на българска гражданка от 2000г. На 6 декември 2005г. Националната служба за Сигурност към МВР издава заповед за експулсиране на г-н Раза и забрана да влиза в България за десет години поради това, че той представлявал сериозна заплаха за националната сигурност. В заповедта не се посочват фактическите основания за това заключение. На г-н Раза не е връчен екземпляр от заповедта и той разбира за нея едва след като е задържан, за да бъде изведен от страната. От 30 декември 2005г. до 15 юли 2008г. г-н Раза е „принудително настанен”, първоначално в „Дом за временно настаняване на пълнолетни лица” в кв. Дружба в София, а след откриване на новия център в кв.Бусманци е преместен в „Специалния дом за временно настаняване на чужденци”. Въпреки че Софийски градски съд издава решение за освобождаване на г-н Раза поради продължителния период на задържането му, Върховният административен съд отменя решението на СГС и постановява, че заповедите за принудително настаняване не подлежат на съдебен контрол.
„55. С оглед на горните съображения, Съдът заключава, че г-н Раза, въпреки че е имал формалната възможност да потърси съдебно преразглеждане на решението за експулсирането му, не е притежавал минимална степен на защита срещу произвол от страна на властите. По тази причина възникналата от това намеса в правото му да бъде зачитан неговия семеен живот не се явява “в съответствие със закона”, така че да задоволи изискванията на Конвенцията (вж. C.G and Others, цитирано по-горе, § 49). С оглед на горното си заключение, Съдът не е длъжен да прецени дали решението за експулсиране на г-н Раза е преследвало легитимна цел, както и дали горното решение е било пропорционално на преследваната цел.“
Бележка на автора: В решението си ЕСПЧ единодушно постановява, че ако г-н Раза бъде експулсиран, това ще е нарушение на правото на уважение към семейния живот, закрепено в чл.8 от ЕКПЧ. Налице е нарушение на правото на ефективни средства за защита, закрепено в чл.13 от ЕКПЧ. Във връзка с „принудителното настаняване” на г-н Раза е нарушено правото на свобода и сигурност съгласно чл.5, ал.1 от ЕКПЧ. Европейският съд обръща внимание, че имиграционното задържане съгласно чл.5, ал.1, б. „f” от ЕКПЧ е позволено, само докато спрямо лицето се предприемат активни действия по депортирането му. Съдът постановява, че в случая на продължилото повече от две години и половина задържане на г-н Раза принудителното настаняване е престанало да отговаря на законовата си цел, тъй като българските власти не са предприемали необходимите достатъчни действия за осъществяване на експулсирането – техните действия се изчерпват с изпращането на три писма до Консулския отдел на МВнР с молба за съдействие. Още повече, успешното прилагане на последвалата освобождаването на г-н Раза мярка по редовно явяване на подписка показва, че тази по-лека мярка е можело да бъде приложена много по-рано, без това да възпрепятства изпълнението на заповедта за експулсиране (пар.72-75 от решението).
„98. По настоящото дело заповедта за експулсиране срещу г-н М. се основава на декларативни изявления, съдържащи се във вътрешен документ на национална служба „Сигурност“ на Министерство на вътрешните работи, според който жалбоподателят е бил замесен в трафик на мигранти и следователно представяла заплаха за националната сигурност. В този документ, който не е представен на Съда, очевидно не се посочват фактическите обстоятелства и доказателства, на които се основава изявлението. Както при останалите сходни случаи срещу България, не е направено твърдение, че срещу г-н М. е повдигнато обвинение за съответните престъпления. Следователно заповедта за експулсиране е издадена на основание чисто вътрешна оценка на неразкрита информация. Освен това, както и по цитираните по-горе случаи Върховният административен съд отхвърля жалбата срещу заповедта за експулсиране, като е счел, че е обвързан с горепосочените декларативни изявления. ВАС е счел, че държавният орган, направил изявлението, притежава някакво подобие на удостоверителни правомощия, които следва да бъдат безусловно зачитани. Следователно не прави проверка дали твърденията срещу г-н М. имат обективна основа (вж. параграфи 11, 24, 25 и 31 по-горе).
- 99. По мнение на Съда горепосочената практика на българския Върховен административен съд не отчита естеството на поставения пред него въпрос – твърдяна намеса на изпълнителната власт в основно право на човека.“
Бележка на автора: ЕСПЧ намира нарушения от България на член 5 (1) и (4) от ЕКПЧ във връзка с имиграционното задържане на жалбоподателя (бенефициент на международна закрила съгласно решение на ДАБ). Съдът приема, че би било налице нарушение на правата на жалбоподателите по член 8 от Конвенцията при изпълнение на заповедта за експулсиране. Съдът намира и нарушение на член 13 от ЕКПЧ.
